— Ами аз правя стачка! — размърда се Тончо на стола си доволен, че най-сетне са му обърнали внимание.
— Каква стачка?
— Гладна!
— Кой те учи такива работи?
— Маляка — призна чистосърдечна Тончо и придърпа чинията към себе си. Сметна, че стачката вече е свършила.
— И защо?
— Трябва да те принудя нещо.
— Какво нещо?
— За гаража! — Тончо отговаряше кратко, защото ядеше лакомо. Миризмата на борша беше изострила апетита му по време на стачката.
— Какво за гаража?
— Да не го строиш.
— Как така?
— Ами така, пречиш на игрището.
— Мене игрището ми не пречи.
Тончо спря да яде. Уж никой родител не бил издържал на гладна стачка на детето си, а баща му се опъна. Майка му пък мълчи. Само баба Гинка мърмореше, че сега и свестни конци за гоблените нямало, ама това не го топлеше. Или Маляка го е лъгал, или той е сгрешил някъде.
— Казаха, че ако не си разкараш тухлите няма да играят с мене. Да ги махаш оттам, чу ли, иначе няма да хапна нищичко за цял живот.
— Ти ли ще ме заплашваш, бе! — повиши тон Ташев, перна сина си по главата, дръпна му чинията и крясна: — Няма да ядеш, за наказание. И довечера! И утре на закуска!
Тончо ревна, стана от мястото си и се хвърли на врата на баба си.
— Кажи му, че съм гладен, ма-а-а-а!
2
Докато Тончо „стачкуваше“, Пантата доподстригваше Камен. Имаше машинка, останала от баща му. Камен прие тази рискована стъпка, нямаше друг избор — по обед бръснарницата беше затворена.
Машинката на Пантата се оказа клеясала. Така заскуба Камен, че му излязоха свитки. Маляка го посъветва да я смажат с олио. Смазана, машинката пак скубеше, но по-мазно. Камен стискаше зъби, а Пантата, прехапал език, се стараеше. Много скоро разбра, че бръснар от него в никакъв случай няма да стане.
— Ако имаше електрическа — каза Пантата, — сигурно щеше да е по-добре, ама…
Тонът му съвсем обезпокои Камен.
— Маляк, я виж как е!
Маляка се завъртя около главата му — бяха сложили стола до прозореца за по-светло — и погледна тревожно Пантата. Пантата направи нещастна и виновна физиономия.
— Казвай де! — нарастваше с всеки миг тревогата на Камен.
— Добре е! — отвърна колебливо Маляка. — Като порасне, ще се оправи. А дотогава ще трябва да носиш шапка.
Камен скочи от стола. Грабна огледалото. Взе да се върти пред прозореца, но нищо не можа да види, защото пораженията бяха отзад, на врата. Някъде косата му бе подстригана до кожа, другаде стърчаха фандъци.
— Много ли е страшно? — попита тревожно Камен.
— Е — отвърна неопределено Маляка.
— Много не е! — каза Пантата. — Но…
В къщи като видяха брат си, Стефчо и Тошко се смяха до сълзи. И дядо му се смя. Добре вика, ми махнаха пердето, че с две очи да гледам туй чудо! Поправи го колкото можа с ножица, но времето напредна и Камен закъсня за училище.
Първия час имаха при Добрева. Когато вписваше отсъствията, Добрева попита къде е Камен. Пантата се почувствува длъжен да се обади. Каза, че Камен има тежко семейство, в смисъл, че дядо му, нали го оперирали, и двете близначета… Изобщо смотолеви го и Добрева му направи знак да седне.
В този момент вратата се отвори. Влезе Камен. На главата си имаше кепе, нахлупено кажи-речи до уши.
— Извинете ме, аз…
— Знам — каза Добрева. — Сядай! И махни това кепе от главата!
Щом си свали кепето, избухна смях. Пантата се почувствува съвсем неудобно, дори плясна две-три от момчетата наоколо, за да престанат.
Добрева почука на катедрата и сложи ръка върху тетрадките с контролното.
— Доволна съм — каза тя, след като в класа не се чуваше повече никакъв шум. — Само една двойка.
Настъпи радостно раздвижване. Единствен Пантата направи гримаса. Имаше лоши предчувствия.
— Излез, Пантев, излез!
Пантата тръгна с провлачени стъпки между редиците. Застана пред черната дъска и взе тебешира. Процедурата по изпитването знаеше добре.
— Дай сега да видим какво толкова трудно има? — и Добрева зачете монотонно задачата от контролното.
Докато Пантата се измъчваше, едно момче нарисува Камен с глава като фар. Карикатурата тръгна от ръка на ръка и предизвика сподавен кикот. До фара някой изобрази главата на Камен като кубе на църква с кръст отгоре. Камен видя карикатурата. Опита се да я вземе, но чу гласа на Добрева:
— Какво става?
Въпросът бе отправен към Пантата, който стоеше напрегнат на дъската, но не можеше да прескочи стената, която го делеше от решението на задачата.
— Какво толкова сложно има бе, човек? Ето!
Добрева грабна тебешира и започна да решава задачата. Обясняваше всяко действие и питаше Пантата дали му е ясно. Пантата кимаше с глава. Добрева написа резултата, подчерта го с две черти и застана очи в очи с Пантата: