— Тя… не е тук.
— Не е ли прекалено подранила за работа?
— Хайде да изпием чаша чай. Току-що направих пълен чайник. Напоследък не ставам късно сутрин, Трайстин. — Елсин погледна куфарите на пода. — Нека си стоят там. Няма да направят нищо лошо на плочките — и баща му забърза към кухнята.
Трайстин го последва със свито сърце.
Елсин посочи един от столовете край масата, после извади чаша от бюфета. Вдигна капака на чайника, напълни чашата и взе още една. Подаде пълната на Трайстин, издърпа друг стол и се отпусна върху него. Трайстин седна на стола срещу баща си и зачака.
— Предполагам… предполагам, че трябваше да ти изпратя съобщение, но не знаех дали ще стигне до теб. Пък и какво ли можеше да сториш ти? Само щеше да се тревожиш, а не биваше да ти причинявам тревоги там… на кораба. — Елсин сведе поглед към масата. — Когато онзи ден научих, че се прибираш… нямаше никакъв начин да те уведомя…
— Какво се е случило? Кога?
— Преди около четири месеца… Киела ни дойде на гости…
Трайстин си спомни смътно своята братовчедка. Киела — тихо, русокосо момиче, винаги забило нос в някоя книга… Тя обожаваше старинните книги с листа от хартия в кабинета на баща му.
— … двете излязоха на пазар… и тогава избухна първият бунт…
— Бунтове… ли?
— О, да… тук избухнаха няколко… бунта срещу възвращенците… Последният беше потушен преди месец. А тогава двама размирници видели Киела, русата ѝ коса… но тя си е все такава, красива и плаха… — Елсин поклати глава. — Обърнали колата, опитали се да издърпат Киела навън. Майка ти засилила остротата на старите си бойни рефлекси, включила вградения си чип на режим „ръкопашен бой без оръжие“… осакатила или убила неколцина, успяла да отблъсне размирниците, докато дойде патрулът от вътрешно-коалиционните войски… — Елсин замълча и изпи още няколко глътки чай. — Организмът ѝ не можа да го понесе. Умря още същата нощ.
— Но нали дезактивират вградените нервни чипове? — Трайстин усещаше, че очите му горят. — Те трябва да го правят…
— Ние с майка ти отново активирахме своите преди две години. Това не е никак трудно, ако човек добре познава как функционира електронната система. Тревожехме се, че ще се случи нещо подобно.
По-младият мъж поклати глава и сведе поглед към чая си. Тишината се проточи дълго и той най-накрая попита:
— Как е Киела?
— Добре е. Всяка седмица идва да види какво правя. Тя е симпатично дете. — Елсин отново пое дълбоко дъх.
— Храбра е по свой собствен начин. Не зная дали щях да съм жив, ако не беше тя. Много е мила. Посещенията ѝ действително ми помагат и аз ѝ го казвам. Предполагам, че съм егоистичен старец.
Трайстин стана, заобиколи масата и отпусна длани върху раменете на баща си.
— Не, не си такъв. Съжалявам. Не знаех за мама.
— Как би могъл да научиш?
Трайстин стисна раменете на баща си, след това се приближи до прозореца и впи поглед в дъжда, който се сипеше над градината. Страхуваше се да зададе следващия въпрос, защото вече почти със сигурност знаеше какъв ще бъде отговорът. Затова наблюдаваше как тежките капки на дъжда се блъскаха в листата и притискаха надолу боровете, цветята и тревите.
После впери поглед в празното място до баща си и очите му пламнаха. Майка му… тя никога не приказваше много, просто правеше необходимото. Той преглътна мъчително и отново загледа с втренчен поглед дъжда. Искаше му се да удари някого… да счупи нещо… но това нямаше да му помогне много. „В крайна сметка — отбеляза сух, язвителен глас в ума му, — нима всички останали не постъпват така?“
— Какво друго биха могли да направят хората? — измърмори той.
— Какво каза? — попита баща му.
— Нищо. Просто спорех със себе си. — Той преглътна, събра сили и обърна гръб към прозореца. Най-добре беше да научи всичко наведнъж.
Елсин отпи мъничка глътка от чашата, като че очакваше неизбежното.
— Саля? Тя беше ли на… Хеликония? — Трайстин се приближи към баща си.
— Знаеш ли за Хеликония?
— Знам само, че са нападнали орбиталните станции. Не успях да науча никакви други подробности. Дори и в главната административна служба на Мейра не можаха да ми кажат нищо за… Саля.
— И ние не успяхме да научим нищо. По-късно получихме само официално писмо… и няколко медала… Когато братовчедът на Шинджи се върна…
Трайстин чакаше.