— Не, не разрешава… — Трайстин се изправи до баща си. Двамата впериха погледи в облаците и дъжда. — Не, не разрешава.
48.
След като прекара личната си карта през четящото устройство, Трайстин слезе от електрическия влак. Положи усилия да не потрепне при цената на билета за пътуване — петнайсет креда, три пъти по-скъпо от последния път, когато бе пътувал дотук. Останалите трима офицери пред него изглежда не забелязаха повишението в цената.
Той ги последва по широките каменни стъпала, водещи към главния военно-медицински център на Пердия. Лилиите и маргаритките, посадени в големите каменни вази върху стълбището, изглеждаха смазани от поройните дъждове през последните няколко дни. Листчетата от цветята бяха полепнали по ръбовете на стъпалата.
Денят беше сив, но облаците изглеждаха по-тънки и бяха разположени по-високо от вчера. Не бе валял дъжд почти цял ден.
След като влезе в медицинския център, Трайстин веднага се отправи към информационния компютърен терминал.
— Майор Десол се явява за редовен медицински преглед.
Цивилната жена-техник пред терминала го изгледа недоумяващо за миг.
— Във връзка с изследването на фарканите.
— Как е името ви?
— Десол. Д — Е — С — О — Л.
Техничката натисна няколко клавиша от клавиатурата, проследи с бърз поглед екрана и вдигна глава.
— Втория етаж, в дъното на южното крило. Доктор Кайнкара е дежурна днес и отговаря за този проект.
— Благодаря ви.
Цивилната служителка не отговори, а отклони очи встрани.
Вместо да я изгледа свирепо, Трайстин прекоси полирания каменен под и се отправи към полегатото стълбище, разминавайки се с командир и майор, потънали в оживен разговор. Нито един от двамата не го погледна.
Трайстин стигна до далечния край на южното крило и се запъти към друга жена-техник, застанала пред друг компютърен терминал.
— Да, сър? — Тъмнокосата жена вдигна поглед към него и зачака. Леко дръпнатите ѝ очи го наблюдаваха скептично.
— Майор Десол. Участвам в изследването на фарканите.
— Последвайте ме. — Тя се изправи и го поведе по същия коридор, като зави зад същите два ъгъла, откъдето Трайстин беше минал и предишния път. Пред очите му се показаха същите четири кабини с диагностични компютърни терминали. Две от вратите бяха отворени. Жената погледна Трайстин.
— Прекарайте личната си военна карта през четящото устройство, сър.
Трайстин направи каквото му беше казано. Тя натисна няколко клавиша върху клавиатурата на терминала. Върху дисплея веднага примигна зелена светлина.
— Сигурна съм, че знаете как работи диагностичната апаратура. След като приключи вземането на пробите, отидете пред кабинет Гама четири в края на коридора. Изчакайте там доктор Кайнкара.
Трайстин кимна. Не изпитваше особена благодарност от хладния прием, ала жената-техник вече си бе отишла. Той затвори вратата, съблече се и се остави да бъде обработен от хладния терминал. След това се облече, отиде в края на коридора и зае свободното място до един тъмнокос лейтенант.
Лейтенантът погледна Трайстин, видя името, чина и военните му отличия, след което студено отклони поглед встрани.
— Лейтенант Рифори?
Лейтенантът последва лекарката в кабинета. След малко тя излезе и затвори вратата след себе си.
— Няма да се наложи да чакате дълго, майоре — доктор Кайнкара, чиято къса коса вече бе посивяла, спря за миг пред него.
— Благодаря ви. — Трайстин ѝ се усмихна, благодарен за проявената човечност от нейна страна. Без сам да знае защо, очакваше студенина в станциите по граничната полоса и в битките срещу корабите на възвращенците, но не и в медицинския център. И то в Камбрия.
Лекарката влезе в кабинета, намиращ се непосредствено до помещението, в което се извършваше интервюто, и затвори вратата след себе си. Лейтенант Рифори излезе след десет минути. Лицето му изглеждаше объркано, но когато видя Трайстин, физиономията му отново стана сурова. След секунда той се обърна и почука на вратата на съседния кабинет.