— Аз ли? Та вие разполагате с всички отговори. Можете да ми заявите: „Няма да ви отговарям“ и да ме изоставите, когато ви е угодно. Аз съм само незначителна пионка в игра, която не разбирам.
— Едва ли сте пионка, майоре. И вие ще разберете играта, ако ми позволите да използвам думите, с които се изразихте. Ще го сторите… ако оцените правилно своето наследство и своята раса.
Трайстин преглътна и потисна гнева си.
Фарканът изчака за миг, после добави:
— Искам да запомните нещо, което ще използвате в бъдеще. Може да сметнете, че ще ви е от полза.
— Почакайте малко! — възрази Трайстин. — Да ми е от полза ли? Как така? Вие заплашвате мен и цялото човечество, а после просто ми казвате да запомня нещо. Ами какво стана с кражбата? И с лъжата? Всичко това само някакъв хитър претекст ли беше? — Трайстин не харесваше начина, по който фарканът подхващаше различни теми и изведнъж спираше по средата. Нито невероятната заплаха, която бе изрекъл. А сега просто да забрави за нея? Как би могъл?
— Всичко е свързано. Вие… или някое друго човешко същество… трябва да откриете модела и да действате.
— Ами ако откажа да участвам в тази игра?
На Трайстин му се стори, че фарканът сякаш сви рамене.
— Сам ще трябва да решите. Не ви отправям никаква заповед. Не ви заплашвам. Може би изглежда по този начин, но не е така. Аз не ви лъжа. Но съм крадец, както може би ще откриете. И никак не се гордея с това. — Джере отново изсумтя.
Трайстин искаше да стисне главата си с длани. Изпитваше силно главоболие. Вместо това той остана на мястото си, кипящ от гняв.
— Слушайте — заповяда му Джере. — Ключът от храма е… — след тези думи се зареди серия от уравнения, които се запечатаха в ума на Трайстин.
— Защо? — попита той.
— Моля ви… — думите се изписаха в съзнанието на Трайстин с твърдост, която приличаше повече на команда, отколкото на молба. И все пак това беше твърдост, прикриваща нещо друго.
— Трябва да повторя уравненията — измърмори Трайстин. Главата му пулсираше от болка. Наложи се да ги повтори четири пъти, едва тогава беше сигурен, че е запомнил всичко правилно и въведе информацията в паметта на вградения си нервен чип.
— Защо искате да запомня тези неща?
— Може да откриете, че са полезни. Ако не вие, поне някой друг представител от вашия вид. А може би вие самият.
— Някой от нас ли?
— Да. Някой от вас. Ако не сте вие самият, можете да се смятате за щастливец. А ако сте вие… вие сте по-добре подготвен от повечето хора, но ще заплатите още по-висока цена. Добрахме се с… огромен труд… до тези ключове. — Фарканът се изправи.
— Почакайте малко! — Трайстин стана и повиши глас. — Във всичките тези интервюта вие ме предизвиквахте, изучавахте ме. Сега заплашвате всички човешки същества, карате ме да изпитвам несигурност, тревога и изведнъж изоставяте всичко по средата. Каква цел преследвате?
— Не ви заплашвам, майоре, просто казвам истината. Целта е да ви дадем — и на всички онези, с които провеждаме интервю, — да ви разкрием начин как да гледате на живота, който ще позволи на вашия вид да оцелее. Аз не съм ваш враг. Аз съм ваш покровител. Помнете, че аз съм ваш покровител.
— Но това също звучи като заплаха.
— Ние не отправяме заплахи, майоре. Заплахите не водят до никъде, те са лоша политика. Ние предлагаме помощ. Можете или да се възползвате от нея, или да я захвърлите като ненужна вещ.
— Но защо избрахте мен?
— Защото онези членове от вашия разумен вид, които разполагат с огромна власт и имат непоклатими позиции, са повече заинтересувани от личната си мощ, отколкото от оцеляването на вида.
— Страхотно. И защо си правите труда да го разкривате пред мен?
— Кой би могъл да каже? Също така… — Трайстин долови нещо подобно на тъга. — … Вие можете да научите достатъчно неща, ако сте преживели достатъчно нещастия. — Джере се изправи и се обърна. — Пожелавам ви приятен ден, майоре.
— Приятен ден, докторе.
На Трайстин му се искаше да сграбчи фаркана и да го разтърси, ала не го направи. Не можа, защото фарканът без никакво предупреждение излезе през задната врата.
Макар че го мъчеше страшно главоболие, Трайстин долавяше тъгата, излъчваща се от извънземния. Тъга. Защо ли?
Не му дойде наум никакъв отговор. Вероятно и в бъдеше нямаше да може да си отговори на този въпрос… Трайстин отвори входната врата и се отправи към кабинета на доктор Кайнкара. Главата му продължаваше да пулсира от болка, искаше му се да срита първия срещнат, изпречил се на пътя му, или да го хвърли надолу по стълбището. Ах, как му се искаше!