— Фарканите са извънземни, Трайстин. Извънземни с непонятна за нас мотивация, независимо колко близки до човека изглеждат; независимо колко упорито ние се опитваме да откраднем знания и умения от тях. Понякога ми се струва, че те просто кротко си седят настрана и се смеят на очевадните ни опити да ги използваме.
— Но защо ни оказват помощ?
— Защо ние помагаме на бедните? Защо правим природни резервати и съхраняваме застрашени животински видове?
— Запазваме само онези, които са ни харесали.
— Може би ние им харесваме — сви рамене Елсин.
Трайстин отново напълни чашата си, след това изтри чело, питайки се защо е толкова жаден.
След известно време Елсин пак заговори:
— Впрочем вече съм прехвърлил цялата собственост тук на твое име… Уредил съм прехвърлянето под формата на тръст, който можеш да анулираш или модифицираш. Чрез авоарите на тръста се осигурява поддръжката, изплащат се данъците и се извършват всякакви други плащания, в случай че нещо стане с мен и представителите на властта не могат да се свържат с теб. — Елсин произнесе тези думи с делови тон, сякаш многократно се бе упражнявал да ги изрече именно така.
— Защо? Та ти си в отлична форма.
— Собственост, регистрирана на името на майор с блестяща военна кариера в много по-малка степен би предизвикала разнообразните апетити на законовите органи — гласът на Елсин прозвуча сухо. — Освен това аз няма да живея вечно, а ако допуснеш някаква грешка при транслация, дори да оцелея още петдесет години, пак няма да мога да те видя. Умението да предвиждаш, спомняш ли си за него? — Той се засмя, но в смеха му се промъкнаха остри нотки.
— О, татко… — Трайстин почувства как на гърлото му заседна някаква тежка буца.
— Все още ли поддържаш онзи инвестиционен тръст? Помниш ли, в рамките на общия пилотски тръст на коалицията?
Трайстин кимна.
— Последния път, когато проверих сметките, натрупаната сума надвишаваше петдесет хиляди креда.
— Направил ли си постъпки за изплащане на данъците? Това е последният бюрократичен заговор. Приличаш на възвращенец и ако закъснееш с плащането или си длъжник на коалицията, данъчната служба ще те изяде.
— Да, направил съм нужните постъпки, но може би трябва да проверим още веднъж, преди да тръгна.
— Да, правилно — кимна Елсин. — Трябва да посочим максималния допустим от закона срок за самостоятелно действие на тръста — сега той е сто години. Възможно най-голямата транслационна грешка, плюс двайсет години. Ако нещо се случи с мен, всичко ще бъде поето от твоя тръст. Това означава, че когато се върнеш тук, къщата, градината и всичко останало ще те очакват.
Трайстин сведе поглед за миг, отпи дълга глътка от чая, след това очите му пробягаха към прозореца — там една женска хелио-птица си отдъхваше, кацнала на тънък клон, преди да литне към цветните лехи.
— Градината ще ми липсва.
— Човек привиква с нея. Тя се превръща в извор на спокойствие и — надявам се — някой ден цветята ще бъдат утеха и за теб.
Трайстин кимна. Протегна длан и за миг притисна дясната ръка на баща си. После двамата продължиха да наблюдават зеленината зад прозореца.
50.
Щабът на военното командване заемаше две триетажни сгради, които се издигаха сред три отделни градини — едната се простираше между двете сгради, а другите две бяха разположени отстрани. Трите градини се свързваха чрез цветни лехи пред източната фасада на сградите. За да стигне от гара „Източна“ до Щаба на командването, човек трябваше да слезе на четвъртата спирка от маршрута на електрически влак номер три на планетата Пердия.
Трайстин закрачи по застланата с млечнозелен мрамор пътека. Носеше куфарите си в ръка и от време на време поглеждаше към цветята между колоните. Повечето ги познаваше, но не всичките. Постоянен поток от хора в униформи — поединично и на двойки — изпълваше пътеката. Точно пред цветните лехи, които свързваха трите градини, пътеката се раздели на две — едното разклонение отвеждаше към сградата вдясно, другото — към онази вляво.
Трайстин последва стрелката, под която беше написано: „Военен персонал. Отдел за специални поръчения“ — и продължи към сградата вляво.