За миг над класната стая надвисна тишина.
— Желая ви приятен ден, братя и сестри.
— Приятен ден и на вас, братко Суледин.
Трайстин не се опита втори път да изтрие влажното си чело — не и когато се намираше в помещение или на сянка.
54.
Когато Трайстин излезе от фоайето на манастира, брат Кейлид се усмихна към него.
— Братко Кейлид.
— Братко Хайрис. Дойде време да изпълниш дълга си с по-великата служба.
— Ще ми бъдат необходими няколко минути да приготвя багажа си.
— Ще те почакам.
Трайстин кимна и се върна към широката си три квадратни метра ергенска квартира, в която едва се побираха тясно легло, шкаф и гардероб. Нищо чудно, че повечето от оцелелите след военната мисия възвращенци бързаха да се оженят. Да се ожени — всъщност никога не беше мислил за това. За кого да се ожени? Единствените две жени, опитали се да го разбират, бяха майка му и Саля. Намръщи се — може би и Ултийна. Но кой знае дали тя бе оцеляла след последните нападения на троидите — макар че ако някой човек можеше да оцелее след подобни убийствени атаки, това бе именно тя. Надяваше се, че е жива, но никога нямаше да може да я види… Ако все пак имаше шанса някога да я зърне…
Като съсредоточи вниманието си отново върху практическата задача да опакова багажа си, той измъкна пътната чанта на върналия се след успешно изпълнената мисия възвращенец и я отвори. Взе от шкафа бельото — бяло и по-дълго, отколкото би предпочел да облече; после извади двете нощници — също бели — и бял колан със стилизиран бронзов орел, заобиколен от мълния — символът на оцелелите след битките. От гардероба прибра тоалетните принадлежности — включително древния бръснач с блестящо острие, тубичка с лак за почистване на бялата кожа на колана, няколко бели ризи, втория и третия бели костюми.
Сложи белите ботуши в страничния джоб на чантата, заедно с чифт плътни бели чорапи. Добре поне, че ежедневните ботуши бяха с черен цвят.
След като подготви целия си багаж, в който грижливо прибра „Книгата на Торен“ — беше я прочел най-малко два пъти от кора до кора и все още чувстваше, че не я познава твърде добре, — Трайстин затвори чантата и регулира ремъците ѝ, преди да напусне празната стая.
— Изглежда си готов за път, братко Хайрис — отбеляза Кейлид.
— Щом е такава волята на Бога и неговия Пророк.
Прекосиха улицата, минаха край хармията, издигаща се в самия център на Нова Хармония и поеха към училищната сграда от отсрещната страна на площада.
— Искате ли бонбони, братко Хайрис? — подвикна сестра Андрюс през отворената врата на сладкарницата.
— Не днес, сестро.
— Хубава интонация, братко.
Трайстин не се подведе от похвалата.
— Сестра Андрюс наистина има хубав глас.
Кейлид кимна.
— Много от сестрите имат великолепни гласове. Повечето от тях са наистина добри хора.
Трайстин потисна желанието си да се навъси, ала се попита какъв ли бе мотивът на Кейлид.
— Да, Бог ги вдъхновява да бъдат такива.
— Така е, братко Хайрис. Никога не го забравяй. Всички същества в селенията на Бога се стремят да бъдат добри — това е тяхното най-привлекателно качество и същевременно тяхното поражение.
„Всички ли?“ — запита се Трайстин. Наистина ли Кейлид вярваше в тези думи? И ако не вярваше, нима не беше по-лицемерен от повечето висши офицери на военното командване?
Той продължи да върви напред, а Кейлид не каза нищо повече. Когато стигнаха до училището, Кейлид заведе Трайстин в разположения от задната страна сектор на сградата. Двамата спряха пред една затворена врата.
— Аз съм дотук, братко Хайрис. Бог да те възнагради с мир.
— Мир и на теб, братко Кейлид.
Трайстин отвори вратата, влезе в помещението и я затвори след себе си.
Белокос мъж с униформа на висш офицер седеше зад голямо писалище, разположено в средата на кабинета, в който нямаше никакви прозорци. Върху униформата му не бе изписано никакво име и не бяха отбелязани никакви военни отличия. Без да влага особени усилия да намери отговор, Трайстин се запита как офицерът беше стигнал до кабинета, незабелязан от никого.