Двамата офицери закимаха с глави и се отдалечиха от квартердека.
— Бихте ли желали да подпишете пътните документи на кораба сега, госпожо Дота?
— Да, това е разумно. — След малко тя му подаде снопчето листове. Хинджите все още предпочитаха направените лично от длъжностните лица подписи върху официалните документи. — Трябва да се върнете на трийсети март.
Трайстин направи наум пресмятането — това означаваше някъде 27-и или 28-и Трио, — след което кимна. Ако въобще беше в състояние да се върне след убийството в самото сърце на възвращенската столица.
Тя наблюдаваше как Трайстин взема пътната си чанта.
— Оставям скафандъра на мястото му върху лавицата.
— Добре. Значи ще се върнете навреме.
— Наистина възнамерявам да го сторя, госпожо Дота.
Трайстин видя как жената запечата кораба — не че това имаше някакво значение за него. Можеше да го отвори чрез вградения си нервен чип, без да прибягва до ключовете. След това тръгна по коридора в станцията — трябваше да си купи билет за пътуването до Орум.
57.
Трайстин се раздвижи върху тясната седалка. Беше доволен, че никой не седи на мястото до него, но въпреки това внимателно попи потта от челото си с бяла кърпа. В купето беше горещо, а той понасяше жегата още по-трудно заради факта, че седеше вече трети пореден час след транслацията, докато транспортният кораб поддържаше скромна скорост на придвижване. Трайстин усещаше разширяването във времевата обвивка, но ефектът от това беше слаб — задържаше се за не повече от час след края на пътуването. Не му харесваше, че толкова много хора са натъпкани в едно купе — като животни в обор, — но възвращенците пътуваха точно по този начин между отделните звездни системи. Вероятно единствено това можеха да си позволят. Той преглътна, като видя, че цената на билета е десет хиляди възвращенски долара. Но ако помислеше човек, и в системата на коалицията почти никой не пътуваше между различните звездни системи, с изключение на офицерите от военните кораби.
Седалките бяха чисти, но стари, драскотините в пластмасата бяха замазани с лак, тапицерията на някои от местата беше заменена, но другаде все още бе запазена старата, протрита материя.
Отново изтри чело с бялата кърпа, усещайки с вградения си нервен чип, че корабът наближава орбиталната станция — корабната система за предаване на данни беше различна, но цялостният ѝ модел му бе познат в достатъчна степен. Вграденият нервен чип му даваше едно голямо преимущество — възможността да докосва и теоретично да манипулира „отворените“ системи. Възвращенците смятаха, че „тялото е храм на Бога“ и затова не употребяваха вградени нервни чипове. Трайстин се надяваше, че ще може да се възползва от това свое предимство.
— Пилот ли сте? — попита набитият мъж на мястото срещу него от другата страна на тясната пътека.
Трайстин проучи внимателно мъжа — както с поглед, така и с вградения си нервен чип.
— Да, братко. И имах щастието да се върна у дома.
— Брат Джаймс Харистон.
— Брат Уайлъм Хайрис.
— А защо сега сте само пътник?
— В момента работя като пилот за една търговска компания на хинджите. Не съм се връщал в Уайстух от времето, когато потеглих на бойната си мисия. Тръгнах от Нефи и разполагам с известно време между отделните транслации. — Трайстин сви рамене.
— Струва си отново да видите храма, когато се върнете. Предполагам, че човек не го осъзнава, ако храмът е непрекъснато пред очите му.
— С нетърпение очаквам да го видя. — Трайстин не трябваше да се преструва, че наистина изпитва интерес към него.
— Моля, останете по местата си, докато завърши кацането. Моля, останете по местата си.
— Всеки път казват така. Това никога няма да се промени — отбеляза Харистон. — Винаги мога да различа кой е пилот и кой е бил пилот. Хората от вашата професия стават неспокойни при кацане.
Трайстин се засмя.
— Предполагам, че е така, защото знаем какво би могло да се обърка в последния момент.
Тъп, глух звук се разнесе из целия транспортен кораб и Трайстин потрепера.
— Кацането не беше твърде меко, нали? — попита събеседникът му, навеждайки се към Трайстин.
— Не твърде.
— Ах, вие, пилоти…