— Добре. Получавате разрешение да вземете совалката до планетата, сър. Съжалявам, че ви обезпокоих.
— Не сте ми създали никакви проблеми, офицер. Благодарен съм ви за всекидневните усилия, които полагате тук. — И той наистина изпитваше благодарност, макар и не точно в насоката, която описваха думите му.
— Благодаря. Пожелавам ви приятен престой на Орум. Мир вам, братко.
— Бог да възнагради и вас с мир. — Трайстин взе чантата си и отново излезе в коридора, водещ към перона на по-ниско разположеното ниво. Там чакаше совалката за Орум. А в сърцето на планетата му предстоеше мисия, която никак не желаеше да изпълни.
След себе си чу гласа на офицера:
— Следващият!
58.
Совалката изскърца, когато тежките гуми докоснаха дългата, права писта. Трайстин чувстваше неравностите с цялото си тяло — някъде се бяха опитали да ги отстранят, — но пилотът все пак успя да се справи ловко със задачата си, машината намали скоростта си и накрая със страхотен рев се отправи към края на пистата. Там се намираше терминалът, откъдето тръгваше друга совалка за западния континент на Орум и Уайстух. Гумите леко подскачаха по тясната лента към терминала, която изглежда беше дори по-неравна от пистата за приземяване.
— Моля, останете по местата си, докато совалката спре напълно. Едва тогава можете да вземете багажа си и да да се отдалечите.
Трайстин отпусна глава върху протритата, но чиста материя на облегалката. Совалката най-сетне спря и останалите забързаха да приберат куфарите си.
Той огледа вътрешността, докато чакаше. Беше чисто, дори миришеше на чисто — носеше се смесен аромат от лавандула и бор, но оборудването бе амортизирано — от него лъхаше на изчерпаност, която не можеше да се скрие и винаги се свързваше с края на пълноценното използване на машината. Вграденият нервен чип на Трайстин не откри електронна система за контрол. Нима пилотите управляваха възвращенските совалки ръчно? За това не се споменаваше никъде — нито по време на обучението, нито в описанието на бойната мисия, която му бе възложена.
След като хората напуснаха совалката и пътеката между седалките се изпразни, Трайстин стана и отиде до отделението с лавици за багажа. Неговата чанта от изкуствена материя беше единствената, останала там. Той я взе и я преметна през рамо.
Когато най-после Трайстин, стиснал чантата под мишница, се отдалечи от алеята за приземяване, видя около трийсетина човека — те чакаха да се качат на друга совалка, паркирала недалеч от онази, с която бе пристигнал той. Външните стени на терминала изглеждаха бляскаво бели — макар че интензивността на блясъка им беше различна в различните сектори. Трайстин разгледа внимателно стената и разбра, че по-ярките сектори са ремонтирани и боядисани неотдавна. Той продължи да върви към центъра на терминала.
Не се виждаха никакви апарати за контрол на самоличността на пътниците и това потвърди предположението му, че възвращенците използваха орбиталните станции като контролно-пропускателни пунктове.
Техник в светлокафяв гащеризон, стиснал куфарче с инструменти в ръка, мина край Трайстин. Пред него белокос мъж и две жени поздравиха друг млад мъж, облечен в бял костюм. Една от жените прегърна русокосия млад мъж. Всички бяха облечени в бяло.
Трайстин прехвърли чантата върху другото си рамо, заобиколи групата и следвайки упътванията, които му предоставяше вграденият електронен чип, се отправи към по-ниско разположеното ниво на летището. От време на време поглеждаше и стрелките високо над главите на хората. Настилката, направена от синтетични каменни плочки, беше безукорно чиста, но той забеляза на няколко места фини пукнатини.
Електрически тролеи, движещи се с висока скорост, осъществяваха връзката между терминала и центъра на Уайстух, ала Трайстин търсеше гишето, където можеше да вземе кола под наем. Намери фирмения знак на службата, която го интересуваше, в централния сектор на по-ниско разположеното ниво на летището. Знакът представляваше две красиво преплетени букви „К“ и „Н“ — те означаваха „Коли под наем“. Такива клонове имаше из цялата планета Орум. Трайстин се приближи до празното гише и остави чантата си на пода.