— … той се заинтересува от теб, Аркади… това си личеше съвсем явно…
— … изглеждаше по-мил от повечето оцелели след мисията си…
— … личи си, че се е върнал след успешно изпълнение на задачата си… човек го открива в очите му…
Трайстин кимна доволно и се спусна по стъпалата към тунела, който го изведе до подземния паркинг. Там откри синя табелка, върху която бе изписано — „Сектор А-5“.
Стандартната кола имаше четири колела, зареждаше се с петрол и се управляваше ръчно, затова Трайстин беше изключително благодарен за подготовката, която бе получил от брат Кейлид. В противен случай щеше да изгуби страшно много време, оглеждайки я от всички страни, докато разбере как да я запали. Местните жители обезателно щяха да започнат да задават неудобни въпроси.
Пъхна чантата в багажника, който се отваряше чрез натискане на едно копче върху арматурното табло. Нямаше ключалка. Всъщност в колата нямаше никакви ключалки, само ключ за запалване на двигателя и Трайстин знаеше, че това е мярка, гарантираща сигурността на малки деца, които пътуваха с подобно превозно средство заедно с родителите си.
Двигателят с вътрешно горене запали с лекота, Трайстин освободи педала на спирачката и се раздвижи на мястото си. Щеше му се да бе имал възможност да се упражнява по-дълго време, но все пак беше доволен, че всичко функционираше както трябва.
Не особено широка алея извеждаше от паркинга до по-голям път, по който Трайстин кара известно време, докато стигна до магистрала, обозначена със зелена табелка, върху която бе написан знакът „Ю“. Магистралата представляваше тъй наречения Южен път и известно време вървеше успоредно с главната писта за излитане и приземяване на совалките. Само няколко коли се виждаха по южната магистрала. Те се движеха със скорост, прекалено висока според Трайстин за ръчно управлявани превозни средства.
Малка бяла кола изрева край него, като едва не се сблъска с друга, връхлитаща насреща ѝ, и на Трайстин му се прииска да изтрие чело с ръка. Вместо да го направи, той съсредоточи вниманието си върху управлението на автомобила и увеличи скоростта си на движение.
С периферното си зрение забелязваше, че отделни участъци от пистата на совалката са заменени с нови железобетонни покрития, но други се нуждаеха от неотложен ремонт.
Докато караше на юг, Трайстин все още си спомняше аромата на рози… Поклати глава. С цялото си същество, както и с разума си, осъзнаваше нещо, което вече знаеше със сигурност. С такива момичета нямаше нищо чудно, че броят на проклетите възвращенци ставаше все по-внушителен.
59.
Трайстин стигна до края на платото, където беше летището на совалката и продължи на юг по панорамния път, който с лъкатушене се спускаше в долина, обрасла с дървета — съвсем еднакви стройни борове, посадени в прави редици. Въпреки жегата, беше изключил климатичната инсталация и бе отворил прозореца. Миризмата на прашния въздух навън беше по-поносима от рециклирания газ, използван от военните пилоти като заместител на подходящия за дишане въздух.
Апчиху!
Той потри носа си. Може би сега вече не можеше да понася естествените замърсители както по-рано.
Апчиху! Носът му потече. Трайстин измъкна бялата кърпа и започна да я използва усилено, докато колата се носеше с внушително свистене по проправения между боровете път — всички дървета бяха напълно идентични, като че бяха клонирани.
КОМПАНИЯ ЗА ПРЕРАБОТКА
НА ДЪРВЕН МАТЕРИАЛ „ХИЙБЪР ВЕЛИ“ —
ДЪРВЕТА ЗА ДНЕС И ЗА УТРЕ
ГОРСКИ ЦЕНТЪР
Трайстин отклони поглед от белия знак, изписан със сини букви, и го насочи към редовете с напълно еднакви дървета — горска монокултура — една от възприетите практики, допринесла за Голямото измиране на старата Земя. Нима възвращенците не бяха научили нищо?
Съвсем рязко, на по-малко от разтег след табелата, дърветата изчезнаха. На около сто метра встрани от пътя се издигаше кръгла, боядисана в зелено сграда. На паркинга пред нея имаше няколко коли и когато Трайстин профуча край сградата, забеляза малка табела, върху която бе изписано: „Горски център“.
В продължение на няколко разтега след центъра навсякъде около пътя растяха борове, после се появи друга табела: — „Бет Ел“. След нея започнаха къщите — стотици къщи, всяка построена в центъра на малка, добре поддържана зелена площ. В далечината се виждаше блестящият шпил на църквата, наричана хармия.