Няколко минути по-късно Трайстин излезе от района с къщите на градчето Бет Ел и пътят взе да се катери към някакъв пролом сред червените скалисти склонове на южните възвишения. След няколко разтега отмина друг град с училище и църква-хармия и най-малко триста къщи, които проблясваха пред очите му. После премина през още едно градче и още едно. Човек трудно би могъл да предположи колко много малки селища имаше в долината, защото дърветата ги скриваха.
Ресторантът на Крендсоу беше разположен на кръстопът — там панорамният път се пресичаше със северната и южната главни магистрали за превоз на товари на планетата. Трайстин отби към паркинга — сега той беше почти празен, заобиколен от най-различни по вид борове, с широко разперени клони и дебели стволове. Провери колко е часът — оставаше почти час до пладне, след това затвори вратата на колата. Пое по железобетонната пътека, която наподобяваше настилка от пясъчник, изкачи се по късо стълбище и влезе в широк портал, над който имаше покрив, хвърлящ приятна хладна сянка.
— Място за един човек ли желаете, братко? — попита младата жена, застанала пред увенчания с арка вход. Тя се усмихна на Трайстин; беше съвсем малко по-ниска от него, съвършените ѝ бели зъби блеснаха за миг, светло-кестенявата ѝ коса падаше свободно от диадемата, поставена върху главата ѝ и почти докосваща двете ѝ уши.
— Да, сестро.
— Бихте ли желали място в градината на заведението?
— Това би било прекрасно.
— Повечето от завърналите се мисионери харесват местата в градината. — Тя се усмихна, погледът ѝ докосна лявата му ръка, проверявайки дали има венчална халка.
Трайстин кимна, като се опитва да запази невъзмутимия израз на лицето си. Бяха го предупредили за желанието на всяка една от сестрите да бъде първата жена в семейството — тази, която диктува правилата на цялото домакинство. Ала в предупрежденията не се казваше нищо за това колко привлекателни изглеждаха повечето сестри и колко по-високи бяха в сравнение с повечето жени от коалицията Еко-Тек.
— Последвайте ме, ако обичате…
Преминаха през още една арка и влязоха в обширен вътрешен двор. Той беше настлан с керамични плочки, върху които бяха сложени десетина кокетни маси. Две големи дървета простираха огромните си, извити като криле клони, които засенчваха по-голямата част от двора. Две маси бяха заети — едната от двама по-възрастни мъже, а другата от жена, която четеше нещо и отпиваше от някакво прозрачно питие.
В средата на двора бликаше кръгъл фонтан и изхвърляше неголяма струя вода, която се превръщаше в лека мъгла и охлаждаше пространството наоколо. Трайстин усети как сърбежът в носа му намаля, още преди да бе заел мястото си край малката, покрита със стъкло маса пред фонтана.
— Тъкмо сте се прибрали у дома след изпълнението на мисията, нали? — Съдържателката на ресторанта му подаде менюто.
— Откъде разбрахте?
— Носът ви. Почервенял е. — Тя се засмя с мек, приятен смях. — Необходимо е известно време, докато човек привикне с цветния прашец тук. Специалитетите на заведението са на тази страница. — Тя замълча за миг. — Аз съм сестра Мегън Барунис. Надявам се, че храната тук ще ви хареса.
— Сигурен съм, че ще ми хареса, сестро. — Трайстин ѝ се усмихна топло, макар че усмивката му би била по-дружелюбна при по-безопасни обстоятелства. В отговор получй нова усмивка от съдържателката, която го погледна още веднъж, преди да си тръгне.
Най-известният специалитет на заведението беше пиле с ядки пиньон и пресни картофи „Айдахо“ — макар че Трайстин въобще не знаеше каква разновидност са тези картофи „Айдахо“. Името на другия специалитет звучеше още по-проблематично — пържени кренвирши от гъби със спагети от синьо царевично тесто.
В менюто преобладаваха гозби с месо — агнешко, различни видове пържоли — от свинско, овче, от дивеч — огромни порции, достигащи до половин килограм. Трайстин не можеше да си представи, че ще изяде толкова много месо наведнъж — нито пък влиянието на толкова много стада от питомни домашни животни върху екологичното равновесие на планетата.
Докато размишляваше, се появи друга сестра. Тя беше облечена в дълга синя карирана униформа, която не отиваше на светлото ѝ, обсипано с лунички лице. Както при съдържателката, така и нейната коса бе пусната свободно, а по пръстите на лявата ѝ ръка, които тя сякаш излагаше на показ, нямаше нито пръстени, нито венчална халка.