Шофьорът бе строен, но белокос, леко загорял от слънцето мъж, облечен в светла риза с дълги ръкави и висока яка.
— Вижте, момичета! Най-красивата гледка на Орум! Забележете как искрят тези кристали, когато ги докоснат слънчевите лъчи!
Трайстин кимна учтиво с глава, приближавайки се към колата.
— … обзалагам се, че се е върнал наскоро от мисия… очите му приличат на открития космос…
— Той скоро ще потърси някои от сестрите — мъжът се засмя. — Освен ако те не го намерят първи.
— … бедните момичета…
— Бедният човек… Я! Погледнете светлината там! Виждали ли сте някога подобно нещо?
Трайстин спира на още пет наблюдателници. Много преди последната той разбра и почувства великолепието на клисурата. Макар че от всяка височина за наблюдение се разкриваше гледка, подобна на предходната, и навсякъде се виждаше реката в дъното на каньона, всеки изглед бе неуловимо различен. Нюансите в светлината на кристалите се променяха всеки момент и никога не оставаха едни и същи. Както Скалите у дома, клисурата Деликор беше неповторимо творение на природата. Също както великолепието на Скалите, така и красотата на клисурата оставаше сравнително недооценена. И все пак… някои хора като сестра Мегън Барунис бяха в състояние да я почувстват.
Изминаха почти три часа, преди да отмине голямата табела със син фон, върху който беше написано с бели букви, че на това място се намира краят на величествената клисура.
Докато шофираше по прокарания с лазери път, лъкатушещ по хълма, Трайстин непрекъснато отклоняваше погледа си към долината; според картата, нарисувана от вградения нервен чип в ума му, обширното поле се наричаше Нова Хармония. Широката панорама, осеяна като огромна шахматна дъска със зелени и кафяви полета, на места обрасли с групички високи дървета, се простираше докъдето поглед стигаше; Трайстин бе усилил остротата на зрението си и виждаше края на Нова Хармония чак до далечната линия на планините от юг.
Тежък камион бучеше по отсрещното платно на пътя. Тънка ивица пушек се отделяше от ауспусите, разположени над широката червена кабина. Шофьорът се усмихна и махна с ръка към Трайстин.
Трайстин отвърна на приятелския жест, изумен от проявеното лицемерие: как би могъл един убиец да се държи дружелюбно? Но на войниците им беше позволено да убиват и да се държат приятелски. Може би това, че някои решаваха произволно; „Тук ще бъде територия, където няма да се води война, а тук ще се избиваме до последния човек!“ също бе проява на крайно лицемерие. Нима хората в Камбрия щяха да убиват със същата охота, ако войната се водеше на самата планета Пердия?
Той потреперя. Или щяха да бъдат още по-хищни, желаейки кръвта на възвращенците? И нима онова, което трябваше да извърши, имаше някакво значение? Би ли могъл да го извърши така, че да промени нещата? Трябваше ли да опита? А можеше ли да се откаже от изпълнението на задачата?
Скоро пътят престана да се изкачва. Колата на Трайстин се движеше в долината, от двете страни на пътя се простираха напоявани полета. Той мислеше за Уайстух и адмирал Юнкла.
Помириса въздуха. Острата миризма на оборска тор проникна в колата и започна да става все по-силна с всеки изминат метър. Полетата отстъпиха място на обширни, оградени с колове огради, зад които се намираха стотици хиляди животни с рунтава кафява козина и четири крака — тъй наречените бифлони.
Напред в далечината се виждаха високи сиви комини, издигащи се чак до бледосиньото небе. От тях излизаше само тънка сивкава мъгла, но изкривяването подсказваше на Трайстин, че почти безцветните газови емисии са наистина силно нагорещени, щом се виждаха от десетки разтега разстояние.
Дворовете, където задържаха животните преди клане, се простираха на повече от четири квадратни разтега площ. След това изведнъж оградите бяха заменени с висока стена край пътя, боядисана в бяло… може би имаше специално покритие — толкова ярко, че блестеше ослепително под слънчевите лъчи.
Върху избледнялата от слънцето табела беше написано: ГРАД КАШМИР МЕРОНИ.
През пролуките в стената Трайстин видя самото селище. Къщите изглеждаха чисти и спретнати, макар и по-малки от онези, които бе виждал досега. В дворовете около тях имаше добре поддържани тревни морави и градини. Стори му се, че прозорците са по-малки, а стените на сградите по-дебели; пък и разположението на града — между огромните кланици от изток и индустриалните предприятия, край които му предстоеше да премине — го караха да мисли, че това не е мястото, където би предпочел да живее.