Иначе армиите безспорно експериментират. Колкото генерални щабове съществуват по света, толкова и директиви. В генералните щабове има много каталози с принципи за войната, всеки от тях състоящ се от десетина-дванадесет правила — банални, изтъркани, видни от само себе си или напълно безполезни за човека, който ще бъде принуден да взема важни решения, когато по него стрелят. Реалният бой представлява обстановка, която в никакъв случай не може да бъде подчинена посредством предварително закодирани директиви. Тактиката и стратегията са дисциплини, които безспорно трябва да бъдат научени, всеки офицер е длъжен да може да прави планове, ала непредсказуемите и неконтролируеми елементи са толкова многобройни, че дори и най-добрите планове, приведени в действие от най-компетентните и смели офицери, често се провалят. И задължително търпят промени.
Въпрос: Бихте ли ми казали как се развива битката?
Отговор: По мое мнение битката никога не се развива добре — или поне не и според предварителния план. Планът е само база, подлежаща на промени. Много е важно всички да са запознати с този план, за да могат по-бързо да схванат промените. Но съвременната битка е изключително нестабилна материя. Командирът е длъжен да взема решенията си много бързо и в повечето случаи — без да се съобразява с плана.
В.: Но нали все пак всички са наясно откъде тръгват?
О.: Да, както и приблизително накъде отиват.
Генерал Дан Ланър, Командир на израелската отбрана при Голанските възвишения, 1973 г.
На абсолютно всички нива битката представлява обстановка, която изисква от офицерите да вземат решения, изхождайки от неадекватна информация, при това да го правят изключително бързо и под невъобразимо огромен стрес. След това определя смъртно наказание за голяма част от онези, които са взели погрешни решения, както и за част от другите, които са решили правилно. Поставени при подобни обстоятелства, офицерите са принудени да разчитат на основни правила, които са нищо повече от груби изчисления, извлечени от миналия им опит — изчисления на вероятностите за успеха на съответното действие. Като цяло командирите се придържат максимално стриктно към въпросните правила, макар че законите на случайността в повечето случаи им изневеряват.
Докато напредвахме към позициите, пред нас се ширна огромно оризово поле, което трябваше да пресечем. Спомням си, че се наложи да изпратя някого на разузнаване. И човек се пита: „Кого да изпратя сега? Сам ли да тръгна?“. Но тъй като си водач, просто не можеш да си го позволиш. Налага се да изпратиш някой друг на тази мисия. И ако си позволиш да приседнеш и да се замислиш, няма начин да не си кажеш: „Какво правя сега! Като че ли жертвам този човек! Май го пращам напред, само и само да привлече вражеския огън!“.
Вероятно на всеки командир му минават подобни мисли, но е по-добре да прати само един човек, отколкото да поведе целия си отряд право под вражеския обстрел. Спомням си как тогава просто посочих някого и му казах да тръгва. Имаше момент на колебание, когато той вдигна очи към мен и попита: „Мен ли имате предвид? Точно мен ли?!“ Сигурно съм го погледнал особено, защото разбра, че наистина него имам предвид и веднага хукна през полето.
Всички гледаха след този човек. После започнах да изпращам войниците по двойки и нямаше никакъв проблем. Накрая поведох всички към другата страна. И когато бяхме към средата на оризището, врагът ни нападна в тил. Виетконгците ни бяха оплели е паяжина и така изловиха по-голямата част от моите хора в откритото пространство.
В тактическо отношение бях направил всичко, което трябваше да се направи, но ето че пак загубихме няколко мъже. Друг начин просто не съществуваше. Нямаше начин да заобиколим това поле — налагаше се да го пресечем. Дали съм сгрешил?Не знам. Дали друг път бих постъпил по различен начин? Не мисля, защото точно по този начин съм обучаван да действам. Дали благодарение на тази моя заповед успяхме да намалим броя на загубите си? Точно на този въпрос надали някой някога би могъл да отговори.