Не можеше да има никакво съмнение: изуолът се бе отказал от всички планове за съюз с рулите! Дали това бе поради изричното предупреждение на Джеймисън, или просто поради откриването на комуникационната бариера от самия изуол, не беше важно. Важното бе, че появилата се с първото зърване на рулския кораб заплаха вече бе отминала.
Внезапно се сети, че беше пропуснал да приеме официално предложението на изуола. И тъкмо понечи да го стори, когато една унищожителна мисловна вълна направи отговора му ненужен.
„Усещам твоето съгласие, Тревор Джеймисън, но внимавай! Обмислям варианта за рулите като съюзник, само за да можем да се отървем от нашия главен враг — човека! Никога не е имало никакво уверение, че други от моята раса биха дали съгласието си за какъвто и да било съюз. За нас това е немислимо. Надявам се, че си готов. Ще съм при теб след секунди!“
Храстът вляво от Джеймисън внезапно се размърда. Той застана нащрек и когато звукът се усили, вдигна оръжието. През мъглата долови очертанията на изуола, който се движеше по лъжливо тромав начин на шестте си крака. И тогава, докато търсеше във виещите се изпарения над главата на звяра тъмната надвиснала фигура…
„Твърде късно! — дойде пронизителната мисъл на изуола. — Не стреляй, не мърдай! Над мене има дузини рули, а…“
Ослепителна бяла светлина избухна мълчаливо над гората, блокира съзнанието на изуола и изчезна. Джеймисън безпомощно клекна и зачака гибелта си, която изглеждаше неизбежна.
Изминаха няколко мъчителни секунди, но нищо не се случи. Джеймисън премигна и най-сетне видя какво го беше спасило — не беше чудо, а просто мъглата сега се виеше по-гъста от всякога. Той внимателно си проби път в гъстия храсталак и се просна на земята. Един или два пъти през закриващата всичко мъгла зърна над главата си някакви фигури. Отсъствието на всякаква мисловна нишка от изуола бе обезпокоително. Можеше ли този мощен звяр да бъде убит така бързо и без шумна борба?
Изглеждаше необяснимо. Енергията, достатъчна за целта, не можеше да е безшумна. Имаше по-вероятна алтернатива. Рулите сигурно бяха въздействали на изуола психически. Нищо друго не можеше да обясни внезапното прекратяване на мисълта в едно така мощно съзнание.
Психическото въздействие се използваше главно върху животни и други нецивилизовани и примитивни форми на живот, непривикнали към такова внезапно взаимодействие на заслепяващи светлини. И все пак, въпреки своя мощен мозък, изуолът беше в твърде голяма степен животно, нецивилизован и може би изключително податлив на механична хипноза.
Но това означаваше, че рулите бяха приели изуола за животно. Като се вземеше предвид външният му вид и преднамереното поведение, това бе достатъчно естествено заключение. Защо тогава биха искали да го заловят жив? Може би знаеха, че не е родом от тази планета, и искаха да разберат откъде е? Въпреки че планетата беше в обсега на човешките военни бази, рулите може би я бяха посещавали и преди.
Джеймисън мрачно се усмихна. Ако рулите вземеха изуола на борда на кораба си под впечатлението, че е неразумно същество, можеше да ги очаква жестоко разочарование, когато той дойдеше на себе си. Звярът беше успял да ликвидира цял кораб с хора, които много добре знаеха истинските му възможности.
Проблясък на светкавица озари мрачното небе на север и след няколко секунди дойде очакваната гръмотевица.
Внезапно развълнуван, Джеймисън скочи на крака. Това не бе никаква буря! Гръмотевицата бе дело на хора — непогрешимият за ушите му рев на едно от страничните две хиляди и петстотин милиметрови оръдия на боен кораб.
Боен кораб! Голям кораб, вероятно от най-близката база на Криптар IV, тръгнал на патрулна обиколка и забелязал енергийните разряди.
Последва още едно мигновено проблясване и съответен гръм, но този път по-слаб. Рулският кръстосвач щеше да е късметлия, ако успееше да избяга!
Но въодушевлението на Джеймисън бързо изчезна. Този обрат на събитията не му помагаше — ако изобщо можеше да му се помогне. Настъпваше нощта с ужасите си. Вярно, нямаше да има никаква неприятност от страна на рулите, но това бе всичко. Битката между двата кораба щеше да ги отведе далеч в космоса и можеше да трае с дни. Дори да изпратеха патрулен катер и дори той да успееше да го забележи, не можеше по никакъв начин да му сигнализира освен с оръжието, ако до това време останеше някакъв заряд.
Вече бе почти съвсем тъмно. Очите и оръжието бяха единствената му защита. Очите му скоро щяха да станат безполезни, а малкото останала енергия в оръжието трябваше да бъде запазена вероятно за безкрайно дълго време.