— Само че голяма част от поданиците ще останат в неведение относно моята поява — Любомир отново рязко се извърна.
— И ще продължат да са в неведение, — подчерта жената.
„Не си ли прекалено умен за тринайсетте си години, пале?“
— Длъжни сме да пазим тайната.
— Защо?
— Имаме твърде много врагове, — жената премести поглед на отражението си в огледалото. Май всичко беше наред, въпреки… Тя леко повдигна глава и внимателно оправи с нокти измъкналия се кичур. — Ярослава не ти ли разказа?
— Не.
— Странно, обикновено тя е много приказлива.
— Много съм задължен на жрица Ярослава, — намръщи се Любомир. — Тя е с мен практически от деня на раждането ми и…
— Да, помня.
„Как тая тарикатка изобщо разбра за раждането ти? Проклета интригантка“.
— Ярослава каза, че трябва да бъда представен на народа, но ти настояваш за идването на Вестителя да разбере само Кралският съвет.
— Имам основания за това.
— Бих искал да ги науча.
„Само Ярослава му е подшушнала. Няма да спре, докато не ме измести от трона“.
— Бароните на Зеления Дом трябва да знаят, че предсказанието се е сбъднало и Вестителят е дошъл. — Жената разсеяно взе от масичката четчицата за пудра, но веднага я върна обратно. Гримът и беше идеален. — Бароните са само осем, и на тях можем да се доверим. Ако за идването ти узнае народът, по Тайния Град ще плъзнат слухове. След два, максимум след три дни аналитиците на Великите Домове ще разберат за появата ти и ще обявят началото на лова. Възможно е даже да започнат война.
Няколко секунди Любомир мълчеше, стоеше в средата на стаята и гледаше някъде в тавана. През това време жената не сваляше очи от отражението му в огледалото.
— Какво искат от мен? — попита най-накрая момчето. — Аз не желая война.
— За съжаление, появата ти е достатъчен повод. Великите Домове няма да чакат да пораснеш, да се научиш да управляваш силата си и да ги унищожиш. Те ще се постараят да го направят първи. Ти на тяхно място би постъпил точно така.
Любомир потрепери:
— Аз не съм на тяхно място.
— Това не е важно. Хилядолетията преследване са изострили инстинкта ни за самосъхранение и ние усещаме заплаха най-добре от всички на този свят. Предсказано е, че ти ще възродиш нашата империя. Зеленият Дом ще се възправи, и Танцуващият Жерав ще разпери криле над всяко ъгълче на Земята. За останалите Велики Домове това означава смърт.
— Аз нося война, — тихо произнесе момчето. — Аз нося смърт на Великите Домове.
До този момент той рядко се беше замислял за предназначението си, и суровите думи на жената го разтърсиха. Сърцето на Вестителя заби по-силно.
— Предсказано е ти да поведеш похода. — Тя отново се усмихна. Весело, съвсем истински. — Имаш велико бъдеще, Любомир, велико предназначение.
— Излиза, че те имат повод да ме убият.
— За убийство винаги се намира повод, — отсече жената. — Не се безпокой. Великият дом Люд може да пази тайните си, а в краен случай ще те защитим, докато не укрепнеш.
— Аз съм Вестителят, — твърдо произнесе момчето.
Сърцето му се успокои и сега биеше с бавни, тежки удари.
„Вестителят!“
Прекрасните очи на жената яростно пламнаха. За първи път от десет хиляди години сред людите се беше родил мъж с магически способности, и то точно сега. Тя беше още толкова млада, пълна със сили, имаше толкова планове, толкова идеи…
— Имам подарък за теб, Любомир. — Жената се изправи и позвъни с малко златно звънче.
Тя бързо се взе в ръце. Беше разбрала още при първата им среща, че зверчето чувства и най-малките промени в настроението, и беше станала много внимателна.
На подноса, който държеше появилата се фрейлина, лежеше тънък златен обръч, украсен с голям изумруд.
— Това е твоята първа корона, мой малък принце.
Жената сама сложи украшението на наведената глава на Любомир и нежно го целуна по челото, а ароматът на жасмин отново го обгърна. Беше почти щастлив. Подозренията, които му беше внушила жрица Ярослава, се разсеяха.
— Днес за първи път ще видиш поданиците си, Вестителю.
— Няма да ги разочаровам.
— Ваше Величество, — вратата се открехна, — време е.