Антон Павлович Чехов
Володя
Един неделен ден през лятото към пет часа привечер Володя, седемнадесетгодишен юноша, грозен, болнав и плах, седеше в беседката на вилата на Шумихини и скучаеше. Мрачните му мисли течаха в три посоки. Първо, утре, понеделник, му предстоеше да държи изпит по математика; той знаеше, че ако утре не реши задачата на писмения, ще го изключат, тъй като повтаряше шести клас и по алгебра имаше за годината 2 3/4. Второ, гостуването му у Шумихини, хора богати и претендиращи за аристократизъм, постоянно нараняваше самолюбието му. Струваше му се, че m-me Шумихина и племенниците й гледат на него и неговата maman като на бедни роднини, които живеят от подаянията им, че не уважават maman и й се присмиват. Веднъж, без да иска, той дочу как на терасата m-me Шумихина казваше на братовчедката си Ана Фьодоровна, че неговата maman продължавала още да се младее и разкрасява, че никога не си плащала на карти и имала слабост към чуждите обувки и чуждия тютюн. Всеки ден Володя молеше maman да не ходят у Шумихини, описваше й каква обидна роля играе у тия господа, убеждаваше я, говореше й дръзко, но тя, лекомислена и разглезена, прахосала през живота си две състояния — своето и на мъжа си, — вечно стремейки се към висшето общество, не го разбираше и Володя два-три пъти седмично трябваше да я придружава до омразната му вила.
Трето, юношата не можеше нито за миг да се отърси от странното неприятно чувство, което беше за него съвсем ново… Струваше му се, че е влюбен в братовчедката и гостенка на Шумихина, Ана Фьодоровна. Тя беше енергична, гласовита и весела дамичка на около тридесет години, здрава, бодра, с розова кожа, със закръглени рамене, с обла затлъстяла брадичка и с вечна усмивка върху тънките си устни. Не беше нито красива, нито млада — Володя много добре знаеше това, но кой знае защо, нямаше сили да не мисли за нея, да не я наблюдава как при игра на крокет повдигаше закръглените си рамене и извиваше гладкия си гръб или пък след продължителен смях и тичане по стълбите се тръшваше на креслото и присвила очи, дишаше тежко с такъв вид, като че нещо я стяга и души в гърдите. Тя беше омъжена. Мъжът й, солиден архитект, идваше един път седмично на вилата, наспиваше се чудесно и се връщаше обратно в града. Странното чувство възникна у Володя от това, че без причина намрази архитекта, и се радваше всеки път, когато той заминаваше за града.
Сега, като седеше в беседката и мислеше за утрешния изпит и за maman, на която се присмиваха, той изпитваше силно желание да види Нюта (така Шумихини наричаха Ана Фьодоровна), да чуе смеха й, шумоленето на роклята й… Това желание не приличаше на оная чиста, поетична любов, която му беше позната от романите и за която мечтаеше всяка вечер, преди да заспи; то бе странно, непонятно, той се срамуваше от него и се боеше като от нещо много лошо и нечисто, за което му беше тежко да си признае…
„Това не е любов — казваше си той. — В тридесетгодишни и омъжени не се влюбват… Това е просто малък флирт… Само флирт…“
Като мислеше за флирта, той си спомняше за своята непреодолима плахост, липсата на мустаци, за луничките, тесните очи, поставяше се във въображението си до Нюта — и такава двойка му изглеждаше абсурдна; тогава побързваше да си представи, че е хубав, смел, облечен по последна мода.
Точно в разгара на мечтите, когато Володя седеше прегърбен в тъмния ъгъл на беседката и гледаше в земята, се дочуха леки стъпки. Някой вървеше бавно по алеята. Скоро стъпките затихнаха и край входа се мярна нещо бяло.
— Има ли някой тук? — попита женски глас.
Володя позна гласа и уплашено вдигна глава.
— Кой е тук? — попита Нюта и влезе в беседката. — Ах, вие ли сте, Володя? Какво правите тук? Мислите? Но как може непрекъснато да се мисли, мисли, мисли… така човек може да се побърка!
Володя стана и смутено погледна Нюта. Тя току-що беше се върнала от къпалнята. Върху раменете й висяха чаршаф и хавлиена кърпа, а изпод бялата й копринена забрадка се показваха мокри коси, прилепнали към челото. От нея идваше влажен прохладен дъх на баня и бадемов сапун. От бързото ходене се беше запъхтяла. Горното копче на блузата й се бе разкопчало, така че младежът виждаше и шията, и гърдите й.
— Но защо мълчите? — попита Нюта, като изгледа Володя. — Не е прилично да се мълчи, когато с вас говори дама. Какъв сте такъв непохватен, Володя! Все седите, мълчите, мислите като някой философ. У вас няма никакъв живот и жар! Противен сте направо… На вашата възраст трябва да живеете, да лудувате, да бъбрите, да ухажвате жените, да се влюбвате.
Володя гледаше чаршафа, бялата пухкава ръка, която го придържаше, и мислеше…
— Пак мълчи! — учудваше се Нюта. — Това е чак странно… Чуйте, бъдете мъж! Усмихнете се поне! Уф, противен философ! — засмя се тя. — Но знаете ли, Володя, защо сте такъв? Защото не ухажвате жените. Защо не ги ухажвате? Наистина тук няма госпожици, но нищо не ви пречи да ухажвате дамите! Защо например не ухажвате мен!