Библиотеката на Гилдията беше една от най-големите в града. В определени специализирани области тя си беше най-голямата. Тези области се отнасяха главно до печалната краткост на човешкия живот и до начините за причиняването й.
Едуард прекарваше доста време там, често пъти най-горе на някоя стълба, често потънал в прахоляк.
Той изчете всеки известен труд върху въоръжението. Не знаеше какво търси и затова го намери в една бележка в полето на иначе някакъв много тъп и неточен трактат върху балистиката на арбалетите. Преписа си го. Внимателно.
Едуард прекарваше много време и сред историческите книги. Гилдията на Убийците беше асоциация на господа с потомствено добро възпитание, а подобни хора разглеждат цялата записана история като един вид счетоводна книга. В библиотеката на Гилдията имаше страхотно много книги, както и цяла галерия с портрети на крале и кралици,2 и Едуард д’Ийт опозна аристократичните им лица по-добре от своето. Той прекарваше обедната си почивка там.
По-късно твърдяха, че точно тогава попаднал под лошо влияние. Но тайната в историята около Едуард д’Ийт беше, че той изобщо не бе попаднал под никакво външно влияние, освен ако не се броят онези мъртви крале. Той просто попадна под влияние на самия себе си.
Точно тук хората бъркат. Индивидите по природа не са пълноправни членове на човешката раса, освен биологически. Те имат нужда да бъдат блъскани насам-натам от Брауновото движение на обществото, а то е механизъм, чрез който човешките същества непрекъснато си напомнят едни на други, че са… ами… човешки същества. Освен това той се въртеше в спирала навътре, както обикновено става в такива случаи.
Не че имаше някакъв план. Той просто се оттегли, както правят хората, ако са подложени на някаква атака, на едно по-защитено място, т.е. в миналото. И тогава се случи нещо, което оказа върху Едуард същия ефект, както ако изследовател на древни влечуги открие в шадраванчето си плезиозавър.
Беше излязъл, примигвайки на слънчевата светлина, през един горещ следобед, след цял ден прекаран в компанията на отминало величие, и видя лицето на миналото, което вървеше и кимаше дружелюбно на хората.
Не можа да се овладее. Рече му:
— Ей, ти! Ти к-кой си?
Миналото отвърна:
— Ефрейтор Керът, сър. Нощна Стража. Господин д’Ийт, нали така? Мога ли да Ви помогна с нещо?
— Какво? Не! Не. Гледай си р-работата!
Миналото кимна и му се усмихна, после отмина нататък, към бъдещето.
Керът престана да съзерцава стената.
Похарчих три долара за една кутия с иконограф, която представлява нещо с кафеникава вътрешност, дето рисува снимки на разни нешта, това е Писъкът днес. Прилагам снимки на стаята ми и на приятелите ми от Стражата; Ноби е онзи, който прави Хумористичния Жест, но той е Нешлифован Диамант и добра душа дълбоко в себе си.
Той отново спря. Керът пишеше вкъщи най-малко по веднъж на седмицата. Джуджетата по принцип правеха така. Беше висок два метра, но го отгледаха като джудже, а по-нататък продължиха като човек. Литературният труд не му се отдаваше с лекота, но той упорстваше.
„Времето“ — пишеше той, много бавно и внимателно — „продължава да е Много Горещо…“
Едуард не можеше да повярва. Провери записките. Провери повторно. Зададе въпроси и понеже бяха съвсем невинни, хората му отговаряха. А накрая отиде на почивка в планините Рамтоп, където внимателното разпитване го отведе в мините на джуджетата около Копърхед, а оттам на една иначе невзрачна поляна насред букова гора, където само след няколко минути търпеливо копане изрови следите от въглени.
Прекара целия ден там. Когато свърши, поставяйки внимателно слегнатите изгнили листа обратно на мястото им, докато слънцето залязваше, той беше съвсем сигурен.
Анкх-Морпорк отново имаше крал.
И това беше правилно. И именно съдбата беше направила така, че Едуард да научи точно когато беше измислил своя План. И беше съвсем прав, че това е Съдба, и че градът ще бъде Спасен от позорното си настояще посредством величественото си минало. Той имаше и Средствата, имаше и Целта. И т.н… Едуард често мислеше така.
Той можеше да мисли в курсив. Такива хора се нуждаят от надзор.
За предпочитане от безопасно разстояние.
Заинтригува ме писмото ви, дето ми пишете, че някакви хора идвали да питат за мен, това е Удивително, от няма и Пет Минути съм тук и ето ме вече Известен.
Много се радвам да чуя за отварянето на Шахта №7. Искам да Ви Кажа обаче, че въпреки че тук съм много щастлив, ми липсва Доброто Старо Време, когато си бях у Дома. Понякога, в почивните дни, отивам да поседя в Мазето и си удрям главата с дръжката на брадвата, но Не е Същото.
2
Често пъти с дискретни табелки под тях, които скромно отбелязваха името на човека, който ги е убил. Това беше портретната галерия на Убийците в края на краищата.