Лойд Адамс отпи от чашата си. Маршал не обърна внимание на своята, захласнат в собствения си урок по история.
— След церемонията по подписването, на 2 август 1776, Декларацията е била регистрирана във Филаделфия, но поради опасността ценният документ да бъде конфискуван от англичаните, увеличеното копие е било откарано в Балтимор с покрит фургон.
— Изключително интересно — отбеляза Адамс с характерния за президента изговор. — Но предполагам, че ако е попаднела в ръцете на английските патрули, са щели да останат нейни копия, надявам се.
— О, разбира се, господин президент. Всъщност ние притежаваме едно прекрасно копие тук, при нас, изработено от Уилям Дж. Стоун. Обаче оригиналът останал в Балтимор до 1777, когато преценили, че вече е безопасно да бъде върнат във Филаделфия.
— Пак с фургон? — попита президентът.
— Точно така — потвърди Маршал, без да усети опита за шега. — Историята дори е запомнила името на кочияша — някой си Самюъл Смит. През 1800 по заповед на президента Адамс Декларацията била отнесена във Вашингтон и първоначално била съхранявана в Министерството на финансите, но между 1800 и 1814 е била разкарвана из целия град, за да спре за по-дълго в старата сграда на Военното министерство на 17-а улица.
— И разбира се, по онова време ние все още сме били в състояние на война с Великобритания — отбеляза актьорът.
Кавали се възхити на това, че Адамс не само бе запомнил репликите си, но и се бе постарал да почете малко история.
— Напълно правилно, господин президент — потвърди архиварят. — Така че когато британската флота навлязла в залива Чесапийк, държавният секретар Джеймс Монроу разпоредил документът отново да бъде преместен. Защото по закон — сигурен съм, че знаете това, господин президент — именно държавният секретар е отговорен за безопасността на Декларацията, а не президентът.
Лойд Адамс знаеше, но не беше сигурен дали може да се очаква от президента да знае този малко известен факт, така че реши за по-сигурно да се престори на изненадан.
— Така ли, господин Маршал? В такъв случай днес може би тук трябваше вместо мен да бъде Уорън Кристофър, за да разгледа Декларацията.
— Държавният секретар бе така любезен да ни посети малко след като встъпи в длъжност — отговори Маршал.
— И слава богу, че не е разпоредил пак да преместим Декларацията — каза актьорът.
Маршал, Кавали, лейтенантът и лекарят се разсмяха вежливо, след което архиварят продължи:
— Като забелязал, че британците напредват към Вашингтон, Монроу изпратил Декларацията на пътешествие по Потомак до Лийзбърг, Вирджиния.
— На 24-и август — вметна Адамс, — когато изравнили Белия дом със земята.
— Напълно вярно — възкликна Маршал. — Вие сте прекрасно информиран, сър.
— Нека бъда откровен пред вас — направи се на смутен актьорът. — Бях добре подготвен за това посещение благодарение на моя специален съветник Рекс Бътъруърт.
Маршал показа, че името му е познато, но Кавали се запита дали актьорът не играе прекалено сложна игра.
— В онази нощ — продължи Маршал, — докато Белият дом доизгарял, благодарение предвидливостта на Монроу Декларацията вече била на безопасно място в Лийзбърг.
— И кога са я върнали пак във Вашингтон? — попита Адамс, макар да можеше да каже на архиваря точната дата.
— О, не преди да изминат няколко седмици, сър. За да бъдем точни — на 17 септември 1814 година. И като изключим екскурзията до Филаделфия по повод стогодишния юбилей от подписването й и престоя във Форт Нокс8 по време на Втората световна война, оттогава досега Декларацията си стои тук, в столицата.
— Но не и в тази сграда — намекна за знанията си Адамс.
— Да, господин президент, отново сте прав. Преди да стигне тук, тя е имала няколко дома, най-лошият от които е бил в Патентния комитет, където е висяла на стената точно срещу прозорец, изложена години наред на пряка слънчева светлина, която е предизвикала непоправими поражения на пергамента.
Бил О’Райли стоеше в ъгъла и си мислеше за часовете работа, които бе вложил, и за множеството неуспешни копия, които бе унищожил по време на подготвителната фаза точно заради тази проява на непростима човешка тъпота. Той прокле наум всички, които някога бяха работили в Патентния комитет.
— И колко време е висяла там? — поинтересува се Адамс.