Той пъхна отвертката в задния джоб на дънките си и се изправи. Без да откъсва очи от нейните, Слейд отпи дълга и бавна глътка.
— Облякла си се като истинска жена, нали така, Джес?
Решена да го провокира, тя се завъртя в кръг.
— Харесва ли ти?
— Мен ли искаш възбудиш, или Адамс? — отвърна на удара той.
С предизвикателна усмивка тя се извърна и довърши мартинито.
— Нима смяташ, че жените винаги се обличат, за да възбуждат мъжете?
— А не е ли така?
— Обикновено се обличам заради самата себе си. — Наля си питие, после се извърна и го погледна над ръба на чашата. — Тази вечер си помислих да изпробвам една теория.
Приближи се до нея. Предизвикателството в погледа й и собственото му себелюбие го налагаха, точно както и беше очаквала.
— Каква теория?
Джесика посрещна сърдития му поглед, без да трепне.
— Имаш ли някакво уязвимо място, Слейд? Някаква ахилесова пета?
Подчертано бавно, той остави чашата си, после взе нейната. Усети я как се напряга, макар че не се отдръпна. Пръстите му описваха кръгове по шията й, докато устните й се озоваха на сантиметър от неговите. Джесика почувства горещия му дъх върху кожата си.
— Може да съжаляваш, че си разбрала, Джес. Няма да се държа с теб като с дама.
Тя отметна глава назад. Макар че сърцето й биеше лудо, срещна очите му с гневно предизвикателство.
— Че кой те е молил?
Пръстите му я уловиха по-здраво. Клепачите й се притвориха. Камбанката на вратата иззвъня. Слейд улови чашата си и я изпразни до дъно.
— Кавалерът ти — изрече лаконично и бързо напусна стаята.
Слейд отби колата и спря малко встрани от ресторанта. Изключи двигателя, извади цигара и зачака. Портиерът тъкмо паркираше даймлера на Майкъл. Щеше да се чувства по-спокоен, ако можеше да се промъкне вътре и да я наблюдава по-отблизо, но беше прекалено рисковано.
Видя колата да спира зад неговата. Вратът му се схвана от напрежение, докато шофьорът слизаше и се приближаваше. Пъхна ръка под якето си и улови дръжката на пистолета. На стъклото се допря полицейска значка.
Слейд се отпусна, а мъжът заобиколи, за да влезе от другата врата.
— Слейдърман. — Агент Брустър го поздрави с леко кимване. — Ти следиш жената, а аз мъжа. Комисар Додсън каза ли ти, че ще се свържем с теб?
— Да.
Грийнхарт се грижи за Райе. Нямаше много работа — момчето повече от седмица беше на легло. Още нямаш нищо, доколкото разбирам.
— Нищо — намести се по-удобно Слейд. — Прекарах съботата в магазина, помагах й да разтовари нова доставка. Ако вътре е имало нещо, готов съм да се закълна, че тя не знае. Всичко мина през ръцете ми. Прекалено непринудено се държи, за да крие нещо.
— Може би. — Брустър въздъхна уморено, измъкна изтъркана черна лула и започна да я пълни. — Ако това хубаво малко магазинче служи за депо, поне един от тях крие нещо… Може би и тримата. Изглежда, Райе й е като братче. Що се отнася до Адамс… — Брустър щракна клечка кибрит и я поднесе към лулата. Слейд не каза нищо. — Е, тази дама има зад гърба си авторитета на съдията и силен политически натиск да се запази името й чисто, но ако е замесена, няма да й се размине.
— Не е — чу се да казва, после хвърли цигарата си през прозореца.
— Болшинството сме — шеговито отвърна Брустър. — Дори и да е чиста като сълза, в момента е в дяволско положение. Натискът се увеличава, Слейдърман. Разкритията ще избухнат много скоро и когато това стане, играта ще загрубее. Уинзлоу може да се окаже точно по средата. Додсън, изглежда, смята, че си достатъчно добър да я държиш настрани, когато му дойде времето.
— Ще се погрижа за нея — измърмори Слейд. — Не ми харесва да остава сама с Адамс там вътре.
— Ами и без това пропуснах вечерята — потърка закръгленото си коремче Брустър. — Ще взема да хапна за сметка на данъкоплатците и ще държа под око твоята дама.
— Не е моя дама — измънка Слейд.
Ресторантът беше тих и осветен от свещи. От масата, на която седяха Джесика и Майкъл, се откриваше изумителна гледка към пролива. В тъмните води се отразяваше лунна светлина и потрепваха отблясъци от звездите. Атмосферата беше съвсем дискретна — приглушени гласове, тих смях. Уханието на свежи цветя се примесваше с миризмите от храната и восъчните свещи. Шампанското жужеше приятно в главата й. Ако някой й беше казал, че напоследък работи твърде много, Джесика би се изсмяла. Но сега се чувстваше напълно отпусната за първи път от почти цяла седмица.
— Радвам се, че ти хрумна тази идея, Майкъл.
Харесваше му как светлинките трептят по лицето й и очертават загадъчни сенки под скулите й, как подчертават необикновения златист оттенък на очите й. Защо винаги му се струва много по-красива, след като е бил далече от нея? И дали, поради куп глупави причини, не беше чакал твърде дълго?