Остана да лежи изнемощяла под него. Устните му бяха притиснати върху гърлото й, ръцете му вплетени в косите й. Дъждът вече оглушително барабанеше по прозорците. Чувстваше тялото му върху своето горещо, мокро и тежко. Заля я усещане за сигурност, последвано от слабост, която проникваше чак до костите. Слейд повдигна глава и видя очите й, замъглени от умора.
— Сега ще се наспиш. — Това не беше въпрос. Подпечата заповедта си с целувка.
— Нали си тук? — Думите прозвучаха глухо, докато се бореше със съня само за да чуе отговора му.
— Ще запаля огън. — Слейд стана, приближи се до камината от бели тухли и сложи хартия под запалките. Дългата кибритена клечка изпращя и той я пъхна отдолу. Остана клекнал, загледан как огнените езичета се надигат и после пламват.
Минутите минаваха, но той не помръдваше, взирайки се неподвижно в огъня, без да го вижда. Проумя какво става с него.
Не, какво беше станало с него. Беше влюбен в жена, която изобщо не биваше да докосва. Жена, която не бе негова работа да обича. Жена, напомни си мрачно, чийто живот зависи от него. Докато тя не е вън от опасност, не може да си позволи да мисли за собствените си чувства или за последиците от тях. Заради нейното добро на първо място трябва да е полицай, а после мъж.
Изправи се и се извърна обратно към нея. Шокът от сутринта си беше казал думата, отбеляза той. Лежеше по корем, свила леко едната си ръка върху възглавницата. Косата й беше разпиляна в безпорядък, а отдолу с виждаше бледото й лице. Под очите й имаше сенки. Огънят хвърляше светли отблясъци из стаята, които потрепваха по кожата й.
Прекалено е мъничка, помисли си той, прекалено слаба, за да се справи със случилото се. Да се справи с угрозата на онова, което може да се случи. А с какво ще помогне той? — запита се Слейд, докато очите му се взираха в нея. Любовта замъглява мислите му, забавя рефлексите му. Ако се беше забавил само за миг тази сутрин… Поклати глава и започна да се облича. Няма да се повтори. Ще я задържи в къщата дори ако трябва да я окове във вериги. Ще се погрижи за нея, докато това отмине, ще я защити, а после…
После ще се махне от живота й, обеща си той. И ще прогони нея от своя.
Дръпна чаршафа отгоре й, като позволи на ръката си да се задържи за миг върху косите й, преди да излезе от стаята.
Седма глава
По-късно, малко преди обяд, докато Джесика спеше, Слейд застана на прозореца на библиотеката, който гледаше към градината. Бледа слънчева светлина си пробиваше път през дъждовните облаци и падаше върху мокрите шубраци и треви. Розовите храсти бяха оголени и настръхнали от бодли. Есенните цветя свеждаха натежали глави и ронеха едри водни капки и разкъсани листенца. Бурята беше съблякла премяната на дърветата и сега листата лежаха влажни и безжизнени по земята. Вятърът беше стихнал.
Някой бе пуснал Юлисис навън. Кучето подскачаше по поляната, душеше ту тук, ту там, но без видим интерес. После намери някакъв клон, улови го между зъбите си и заприпка към брега. Ама че пазач е този пес, помисли си с неприязън Слейд. Но пък кой може да обвини кучето, че не лае срещу човек, когото познава от години?
Потърка лицето си с ръце и се отдалечи от прозореца. Чакането го измъчваше — още един признак, че губи обективността си. По принцип би трябвало да приеме със задоволство тази част от задачата. Докато Джесика изпълнява каквото й казва, почти не съществува вероятност някой отвън да се добере до нея. Човекът, който е бил в салона предната нощ, беше избягал подплашен и по същата причина едва ли ще си опита късмета през деня, когато къщата е пълна с прислужници. Ако всичко върви по план, въпросът е само да издържат, докато ФБР направи ходовете си. Ако, натърти Слейд, всичко върви по план. Плановете, естествено, често се променят, когато се намесва човешкият елемент.
Бърз поглед към часовника му показа, че Джесика спи от половин час. При малко повече късмет може да проспи целия ден. Докато спи, тя е в безопасност — а всеки час в безопасност ги приближава до финалната развръзка.
Без да бърза, взе една от книгите в купчинката, която беше започнал да подрежда. Ще трябва да намери някой, който да се погрижи за този хаос, каза си той — след като животът й отново влезе в нормален ритъм. След като животът й влезе в нормален ритъм, повтори си безмълвно, а той се върне в Ню Йорк, далече от нея. Изруга и захвърли книгата. Ще избяга ли въобще някога от нея? — запита се с неясно безпокойство, което се доближаваше до страх. О, може да постави разстоянието помежду им — километри разстояние. Трябва само да се качи на колата си и да поеме в правилната посока. Но колко време ще му е нужно, за да я прогони от мислите си? Това е за утре, напомни си той и изведнъж се почувства ужасно уморен. Знаеше, че не бива да мисли за утре.