— Можеш да ме тормозиш — подкани я той и се обърна, така че да може да я вземе в прегръдките си. — Но те предупреждавам, че не се давам лесно.
Джесика със смях се надигна на пръсти, докато устните й докоснаха неговите.
— Мога само да се надявам, че тази работа е точно за мен. — Задълбочи целувката и плъзна ръце под ризата му, после нагоре по стегнатата повърхност на гърба и по издатините на мускулите.
— Това може да ти осигури няколко страници — измърмори той. — Искаш ли да опиташ за цяла глава?
Остави езикът й да се плъзне лениво по устните му, докато пръстът й бавно се движеше нагоре и надолу по гръбначния му стълб. Почувства реакцията му точно както усети и нежеланието му да я разкрие пред нея.
— Пазаренето е моята стихия — прошушна му тихо. Целуна го бавно, след което се отдръпна точно когато усети, че той увеличава натиска. — Колко точно глави има в книгата?
Слейд затвори очи — най-добрият начин да се наслади на усещането да бъде съблазняван, когато изобщо нямаше нужда от съблазняване.
— Около двайсет и пет.
— Хм. — Усети как устните й се извиват, притиснати в неговите. — Това може да отнеме цял ден.
— Разчитай на това! — Съвсем неочаквано той я издърпа от себе си и улови лицето й в ръце. — Можем да започнем преговорите веднага след като свършим малко работа тук.
— О! — Прехапала език, Джесика огледа разхвърляните в безпорядък книги. — След?
— След — решително заяви Слейд и я побутна на един от столовете. — Започвай да пишеш!
Джесика почти не забелязваше часовете, които отминаваха. Той работеше спокойно, систематично, с търпение, на което само можеше да завиди. Познаваше книгите много по-добре от нея. Тя си запазваше четенето за редките мигове, когато физическата й енергия изостанеше след умствената. Забавляваше се е книгите. Той ги обичаше. Прие това малко откритие като още една стъпка по пътя към опознаването му.
В разхвърляната, претрупана библиотека беше по-лесно да го накара да говори. Колко би го харесал баща й, помисли си Джесика. Щеше да се възхити на дълбочината на ума му, на неговата увереност, на внезапните проблясъци на хумор. Щеше да види добротата, която Слейд полагаше такива усилия да прикрива.
Съмняваше се, че самият той разбира, че като й позволява да работи тук с него, й разкрива другата си така старателно потискана страна — на мечтател. Може би винаги е подозирала за неговото съществуване, дори когато долови онова усещане за човек от улицата. Беше сложна личност, която с еднаква лекота можеше да носи пистолет и да обсъжда „Дон Жуан“ на Байрон. Този следобед, тя се нуждаеше от мечтателя и той може би го разбираше.
Светлината започна да избледнява до мека сивота. В ъглите на стаята сенките се сгъстяваха. Джесика беше забравила тревогите си, напълно погълната от неизискващата умствено напрежение работа по преписване на заглавия и имена върху картотечните фишове. Когато телефонът иззвъня, тя разпиля двайсетина от тях по пода. Бързо се зае да ги събира.
— Просто се стреснах — каза на глас, сякаш за да се оправдае. Прокле треперещите си ръце, докато подреждаше картончетата обратно в купчинката. — Беше много тихо, това е всичко. — Ядосана на себе си, пусна фишовете да се разпилеят отново. — По дяволите, не стой така и не ме зяпай с този поглед! Предпочитам да ме наругаеш.
Слейд се приближи и клекна до нея.
— Страхотна бъркотия направи — изрече тихо. — Ако не можеш да се справиш по-добре, ще трябва да си взема нов помощник.
Видимо развеселена, Джесика облегна чело на неговото.
— Дай ми възможност, това е едва първият ми работен ден.
Бетси отвори вратата, после вдигна вежди и сви устни. Е, винаги си е знаела, че където има дим, има и огън, а беше надушила дим още в мига, в който двамата се срещнаха за първи път. Прокашля се кратко и видя как Джесика подскочи като опарена.
— Господин Адамс е на телефона — обяви царствено икономката и отново затвори вратата.
Слейд стисна ръката на Джесика.
— Повикай я обратно — нареди й тихо. — Накарай я да му каже, че си почиваш.
— Не! — Тръсна бързо глава и стана. — Не искай от мен да бягам, Слейд, защото може и да го направя. А след това ще се презирам. — Обърна се и вдигна телефона. — Здравей, Майкъл. — Слейд се изправи бавно, пъхна ръце в джобовете и се загледа в нея. — Не, наистина нищо особено, само лек пристъп на грип. — Джесика говореше със спокоен тон, докато непрекъснато навиваше телефонния кабел около пръстите си. — Дейвид се чувства гузен, понеже си мисли, че съм го прихванала от него. Не е трябвало да те тревожи. Грижа се за себе си. — За момент затвори очи, но гласът й остана весел и уверен. — Не, няма да идвам утре. — Кабелът на телефона се вряза в пръстите й. Джесика внимателно го разви. — Не е необходимо, Майкъл… Не, наистина. Обещавам. Не се тревожи. Ще се… ще се оправя след два-три дни. Да, добре… Довиждане. — След като постави слушалката, остана за момент загледана надолу в празните си ръце. — Беше разтревожен — изрече тихо. — Аз никога не боледувам. Искаше да дойде да ме види, но го разубедих.