Нима не е позволено на един мъж да помечтае малко? — запита се Слейд, докато седеше съвсем сам в мрака на стаята. Не му ли е позволено да си съчини някакво бъдеще, когато една жена лежи мека и затоплена в постелята му? Полага му се поне малко себелюбие, нали така? Слейд въздъхна леко и се облегна в креслото. Може би на мъжа, но не и на ченгето. А Джесика, напомни си той, има нужда повече от ченгето, независимо дали смята така, или не.
Освободи главата си от всякакви мисли и в продължение на часове остана да чака в тъмнината. Инстинктът му казваше, че напразно си губи времето. Важно е да поспи поне малко, ако иска да бъде достатъчно бодър, за да остане невредим и действен през деня. Скован от седенето, той разсеяно разтри изтръпналите места, докато се отправяше обратно към стълбите. Още един ден, най-много два — ако агент Брустър наистина е толкова близо, колкото твърдеше пред Слейд.
Умората го връхлетя веднага щом позволи на мускулите си да се отпуснат. Четири часа сън ще презаредят организма му — беше минавал и с по-малко. Натисна тихо дръжката на вратата на спалнята.
Джесика седеше в средата на леглото, свита на кълбо. Поемаше дълбоко и мъчително дъх, като удавник, който се бори за глътка въздух. Лунната светлина струеше над треперещото й тяло.
— Джес?
В гърлото й се надигна вик. Когато рязко отметна глава назад, Слейд видя дивия блясък на страх в очите й, преди да успеят да го фокусира. Прехапа устни, за да спре вика, но продължи да трепери. Слейд бързо се приближи до нея и я хвана за раменете. Лицето й беше мокро от сълзи. През ума му мина мисълта, че някой се е промъкнал при нея, но после бързо я отхвърли.
— Какво има? — попита той. — Какво става?
— Нищо — отчаяно се опита да овладее треперенето си тя. Кошмарът се беше върнал — ужасяващо истински — за да атакува всичките й сетива. Студен вятър, мирис на солени пръски, шум на вълни — и нечии тежки стъпки, които тичат след нея, подвижните сенки, докато облаците закриват слънцето, металният вкус на собствения й страх. И още по-лошо, много по-лошо — страхуваше се да са обърне, страхуваше се, че ще види лицето на някой, когото обича, в преследващия я мъж. — Събудих се — успя да издума. — Предполагам, че се изплаших, понеже те нямаше. — Беше отчасти вярно и достатъчно трудно да го довери. Но не можеше да събере сили да признае, че е способна да се терзае от един сън.
— Бях слязъл долу — отметна мокрите от пот коси от лицето й. — Исках да проверя дали навсякъде е заключено.
— Професионален навик? — Почти успя да се усмихне, преди да отпусне глава на рамото му.
— Да. — Дори и след като я притисна към себе си, тя продължи да трепери. Реши, че сега не е моментът да й чете лекция за обикновените брави и слабите вериги. — Ще сляза да ти донеса малко бренди.
— Не! — Отново прехапа устни, след като думата изскочи от устата й твърде настоятелно. — Не, моля те, вече и без това се чувствам като глупачка.
— Имаш право да си малко нервна, Джес. — Леко докосна с устни косите й.
Прииска й се да се притисне в него и да го помоли да не я оставя сама нито за миг. Искаше да излее всичките си страхове, видения и смъртен ужас, но не можеше.
— С полицай в къщата? — отвърна иронично. Отметна глава и го погледна. Силно лице, каза си наум. Силни ръце и сериозни очи. — Просто ела да си легнеш, сигурно си уморен. — Направи усилие да се успокои и му се усмихна. — Как се справя един човек с две работи, Слейд?
Той само сви рамене, докато масажираше напрегнатите й мускули.
— Оправям се. Как може една жена да е толкова красива в три часа сутринта?
— Майка ми казва, че се дължи на костната структура. — Усмивката й стана малко по-ведра, докато опитваше да се отпусне под ръцете му. — Аз предпочитам да мисля, че е нещо не чак толкова научно… като например, защото си роден по време на лунно затъмнение.
— Ти да не би да си?
— Да. Баща ми казваше, че затова имам котешки очи — за да мога да виждам в тъмното.
Слейд я целуна лекичко, преди да я отстрани от себе си, за да се изправи.
— Ако не поспиш малко, ще станат кръвясали.
— Много мило, няма що! — нацупи се насреща му Джесика, докато той се събличаше. — Ами ти?
— Мога да мина с три-четири часа, когато се налага.
— Пак се правиш на мъжкар, Слейд — леко изсумтя Джесика.