Слейд се загледа в очите зад стъклата. Значи това било личното й недоразумение. В този случай Джесика получава верността, която очаква.
— Аз бих казал, че не е нужно да ти харесва — бавно проговори Слейд, — но Джес едва ли смята така.
Дейвид леко се размърда, смутен от открития поглед.
— Не искам да страда.
— Нито пък аз.
Дейвид се намръщи. Нещо в начина, по който Слейд го каза, го караше да му вярва.
— Толкова е доверчива.
Гневът така внезапно заблестя в сивите очи, че Дейвид за малко да се отдръпне. Когато Слейд отново заговори, думите му бяха тихи и отчетливи.
— Не се интересувам от парите й.
— О кей, съжалявам — сви рамене Дейвид, вече малко по-спокоен. — Просто и преди се е парила. Доверява се на всички. Много е умна, да знаете — за такъв заплес като нея, който забравя какво прави, защото се захваща с двайсет неща наведнъж. Но към хората проявява наивност. — Кафето започна да кипи зад него. Дейвид се извърна и спря газта. — Вижте, забравете, че изобщо съм казал нещо. Сутринта тя ми каза, че не е моя работа, и си е така. Само дето… такова, аз я обичам, знаете ли — заекна той. — Как се чувства?
— Скоро ще се почувства по-добре.
— Ох, надявам се — горещо възкликна той, понесъл кафето към масата. — Не ми се ще да ме чуе, но никак няма да ми дойде зле да се върне в магазина. С описването на новата стока и отвратителното настроение на Майкъл… — Дейвид се намръщи и сипа мляко в кафето си.
— Майкъл? — небрежно подхвърли Слейд.
— Да, ами такова… предполагам, че всеки има право да си изтърве нервите от време на време. Но Майкъл като че ли изобщо няма нерви — усмихна се за момент на Слейд. — Джесика би го нарекла възпитание.
— Може да си има някакви грижи.
Дейвид помръдна разсеяно с рамене и отпи от кафето.
— Не съм го виждал толкова разстроен след неразборията с онова шкафче чипъндейл миналата година.
— О? — Някои източници изобщо не се нуждаят от насърчаване.
— Грешката беше моя — продължи Дейвид, — но не знаех, че го е купил за точно определен клиент. Прави го понякога, но винаги предупреждава Джесика или мен. Беше истинска красота — припомни си той. — Разкошно тъмно дърво, страхотни инкрустации. Госпожа Лиймън го купи в мига, в който го разтоварихме. Беше в магазина, когато пристигна доставката, само го погледна и веднага написа чек. Майкъл се върна от Европа в деня, в който го опаковахме за изпращане и получи нервна криза. Каза, че вече било продадено, че е взел капаро. — Дейвид отпи бързо от кафето, установи, че е горчиво, после примирено отпи още веднъж. — Предполагам, че документите бяха объркани — продължи той. — Което е странно, защото Джеси е истински маниак в поддържането на фактурите. Госпожа Лиймън също не беше особено очарована от недоразумението — припомни си с усмивка. — Джеси й продаде много на сметка една стенна масичка, за да заглади положението.
— Кой го купи? — попита Слейд.
— Кое, шкафчето ли? — намести очилата си Дейвид. — Божичко, не знам. Мисля, че Майкъл изобщо не ми каза, а пък както беше ядосан, никак не ми се щеше да го питам.
— Пазиш ли фактурата?
— Да, разбира се. — Дейвид объркано се вгледа в него. — В магазина е, защо?
— Трябва да изляза — бързо се изправи от мястото си Слейд и тръгна към задното стълбище. — Не излизай никъде, докато не хе върна.
— Какво… — Дейвид не довърши, тъй като Слейд изчезна. Може пък наистина да се окаже откачалка, каза си той, загледан в празния стол на Слейд. Говориш си съвсем спокойно с човека и изведнъж той…
— Погрижи се Джес да не мърда никъде — нареди Слейд, докато слизаше обратно. Якето му вече беше закопчано върху пистолета.
— Да не мърда?
— Не пускай никого в къщата. — Слейд спря за миг, колкото да изгледа решително и строго Дейвид. — Никой да не влиза, разбра ли? — Нещо в очите му накара Дейвид да кимне, без да задава въпроси. Слейд взе една салфетка и надраска някакъв номер върху нея. — Ако не се върна до един час, обади се на този номер. Разкажи на човека, който ще ти се обади за шкафчето. Той ще разбере.
— Шкафчето? — Дейвид се взря глупаво в салфетката, която Слейд набута в ръцете му. — Не разбирам.
— Не е нужно, просто го направи. — Задната врата се затръшна зад гърба му.
— Да бе — измърмори Дейвид. — Защо ми трябва да разбирам нещо? — Умопобъркан, реши той, докато напъхваше салфетката в джоба си. Може би за писателите е нормално да са умопобъркани. Джесика определено знае как да ги намира. Погледна часовника си и реши да я види как е. Може би на писателя малко му хлопа дъската, но успя да го притесни. Тъкмо беше стигнал до средата на коридора и вратата на салона се отвори.