Той се приближи до нея, все така с ръце в джобовете. Беше бяла, също като чаршафите, на които лежеше. Само очите й бяха като цветни петна. Помисли си за първия ден, когато я видя — жизнена и забързана. Изпълни го чувство за огромна вина и ръцете му в джобовете се свиха в юмруци.
— Как се чувстваш?
— Казах на доктора, че се чувствам все едно, че са ме простреляли — докосна предпазливо превързаната си ръка. — Всъщност се чувствам, сякаш съм изпила половин дузина мартинита и после съм паднала от висока скала. — Въздъхна и за миг притвори очи. — Няма да ме измъкнеш оттук, нали?
— Не.
— Така си и помислих. — Примирено отново отвори очи и се вгледа в синята пластмасова кана. — Слейд, излъгах за диамантите. Пъхнах ги под седалката на колата. Намира се насред пътя към магазина. Забравих да заредя. — Сега вече го погледна. — Дори не е заключена. И освен това… — Джесика навлажни устните си, понеже той продължаваше да мълчи. — Дадох пари на Майкъл, за да избяга. Това се нарича съучастничество или нещо такова, нали? Предполагам, че ще имам неприятности.
— Ще се погрижа за това.
Дори през замъгленото си съзнание тя остана изненадана.
— Няма ли да ми се разкрещиш?
— Не.
Джесика се засмя, като се бореше да задържи очите си отворени.
— Ще трябва по-често да се оставям да ме прострелват. — Протегна ръка, без да забележи колебанието му да я поеме. — Дейвид не е бил замесен. Майкъл ми каза всичко. Дейвид е нямал представа какво се върши.
— Знам.
— Изглежда, съм била наполовина права — промърмори тя.
— Джес… — Усещаше ръката й толкова крехка. — Съжалявам!
— За какво? — Джесика установи, че й е нужно голямо, твърде голямо усилие, за да държи очите си отворени. Светът ставаше мек и неясен, когато ги затвореше. Стори й се, че почувства пръстите му да се преплитат в нейните, но не можеше да е сигурна. — Нищо не си направил.
— Да — сведе поглед към ръката й Слейд. Вече беше напълно безжизнена, трябваше само да я пусне, за да падне върху леглото. — Именно за това съжалявам.
— Сега вече всичко приключи, нали, Слейд?
Преди да успее да отговори, дишането й стана дълбоко и равномерно.
— Сега вече всичко приключи, Джес. — Наведе се и притисна устни в нейните, после се отдалечи.
Дванадесета глава
Слейд потисна усещането за нещо вече преживяно, докато чакаше в приемната на комисаря. Физиономията му беше малко по-мрачна от първия път, когато седеше тук. Бяха изминали три седмици, откакто напусна болничната стая на Джесика.
След като си тръгна от болницата, той се върна право в къщата. Там трябваше да се справи с напълно объркания и обзет от тревога Дейвид.
— Простреляна, какво искате да кажете с това простреляна! — Все още виждаше пребледнялото, напрегнато лице на Дейвид, все още чуваше разтрепераните му, сърдити слова. — Щом сте полицай, защо не я защитихте?
Нямаше отговор за това. Качи се да си събере багажа още докато Дейвид набираше номера на болницата. После пое към къщи, изминавайки километрите до Ню Йорк в замаяно изтощение.
Слейд си бе казал, че трябва да зачеркне Джесика, както беше зачеркнал и последната си мисия като полицай. Тя ще получи грижите и почивката, от които се нуждае. Когато е готова да се върне вкъщи, кошмарът ще бъде зад гърба й. А същото, казваше си той, ще важи за него.
После умората и пълното изтощение, които следват такъв продължителен период на крайно натоварване, свършиха останалото. Стовари се в леглото и спа непробудно цяло денонощие. Но тя бе първата му мисъл, когато съзнанието му се пробуди.
Обаждаше се в болницата всеки ден, като си повтаряше, че само довършва работата си. Съобщението беше винаги едно и също — почива спокойно. Имаше дни, когато Слейд трябваше да се пребори с неустоимото желание да се качи в колата и да се върне при нея. По-късно я изписаха. Каза си, че това вече е краят.
Слейд изцяло се отдаде на работата. Романът му беше завършен с шестнайсетчасов маратон, през което време вратата му остана заключена, а телефонът — изключен, след подаване на оставката оставаха само няколко задължителни посещения в участъка. Още неща за довършване. Подписа договора и изпрати на агента си копие от втория роман.
Отчетите и докладите по случая с контрабандата съживиха твърде отчетливо спомените за Джесика. Слейд попълни документите и отговори на въпросите с лаконичност, която граничеше с неучтивост. Прие професионалната оценка за работата си с ледено мълчание. Искаше да я приключи, да свърши. Напомняше си, че за първи път от трийсет и три години може сам да разполага с живота си. Но тя не го оставяше на мира.