— Да.
Отново настъпи тишина, още по-плътна. Джесика с взираше в клавишите на пианото, сякаш се кани да напише симфония.
— Искал си да приключиш работата си, така ли? — изрече тихо тя. — Аз недовършена работа ли съм, Слейд?
— Нещо такова — промърмори той.
При тези думи тя вдигна глава и му хвърли унищожителен поглед. После се обърна и се приближи до прозореца.
— Добре тогава — прошепна едва чуто. Пръстът й започна да чертае сложен лабиринт по стъклото. — Мисля, че казах на представителите на властта точно каквото трябва. В болничната ми стая непрекъснато пристигаха мъже в тъмни костюми. — Отпусна ръка край тялото си. — Защо не дойде да ме видиш… или поне не се обади? — Гласът й укрепна, докато се взираше в отражението на лампата в прозореца. — Не трябваше ли да има някакъв последен разговор за отчета ти… или за това дойде тази вечер?
— Не знам защо дойдох, по дяволите! — отвърна той сърдито, после остави празната си чаша. — Не дойдох да те видя, защото не исках да те виждам. Не ти се обадих, защото не исках да говоря с теб.
— Е, това определено изяснява нещата.
Слейд пристъпи към нея, спря се, после пъхна ръце в джобовете си.
— Как е ръката ти?
— Добре е. — Посегна разсеяно да докосне раната, която бе заздравяла, и си помисли за онази, която не беше. — Докторът каза, че дори няма да ми остане белег.
— Страхотно. Направо страхотно. — Слейд измъкна пакет цигари, после ги захвърли на масата.
— И аз се радвам — спокойно продължи Джесика. — Не обичам белезите.
— Наистина ли мислеше онова, което каза? — Изскочи от устата му, преди да успее да го възпре.
— За белега ли?
— Не, не за проклетия белег! — Прокара обезсърчено ръка през косата си.
— Опитвам се винаги да говоря само това, което наистина мисля — тихо изрече тя. Сърцето й се беше качило в гърлото, докато се опитваше да произнася внимателно всяка дума.
— Каза, че си влюбена в мен. — Всеки мускул по тялото му се напрегна. — Сериозно ли го каза?
Джесика пое дълбоко дъх и се извърна обратно към него. Лицето й беше спокойно, погледът — уверен.
— Да, сериозно.
— Това е изкривеното ти чувство за благодарност — отвърна той, после отиде до огъня и отново се върна.
Нещо в нея започна да се стопля. Джесика усети как едновременно я изпълва облекчение и смях.
— Мисля, че бих могла да направя разлика — отбеляза тя. — Понякога съм много благодарна на месаря за някое хубаво парче, но не съм се влюбила в него… все още.
— О, много забавно — хвърли й гневен поглед Слейд. — Не виждаш ли, че всичко беше заради обстоятелствата, поради самата ситуация?
— Така ли? — усмихна се Джесика, докато се приближаваше към него. Слейд отстъпи назад.
— Не искам абсолютно нищо от теб — каза й той разгорещено. — Искам добре да го разбереш.
— Мисля, че разбирам. — Повдигна ръка и докосна лицето му. — Мисля, че много добре разбирам.
Хвана я за китката, но не успя да събере сили да я отблъсне.
— Знаеш ли какво изпитах, докато те държах в безсъзнание… и с ръце, изцапани от кръвта ти? Знаеш ли какво ми беше да те видя в онова болнично легло? Виждал съм трупове с повече цвят. — Усети как пръстите му леко потрепериха, преди да пуснат китката й. — По дяволите, Джес! — прошепна и рязко се отдръпна, за да си налее още скоч.
— Слейд… — обви ръце около кръста му Джесика. Как не се беше сетила за това? — запита се тя. Защо не беше проумяла, че той ще обвинява себе си? — Аз бях тази, която се оказа в неподходящ момент на неподходящо място.
— Недей! — Постави ръце върху нейните и решително ги издърпа. — Нищо не мога да ти предложа, не разбираш ли? Нищо. Различни полюси, Джес. Ние дори говорим на различни езици.
Ако беше с лице към нея, щеше да види появилата се бръчица между веждите й.
— Не знам за какво говориш.
— Погледни това място! — посочи с жест стаята, докато се извърташе към нея. — Къде живееш, как живееш. Това няма нищо общо с мен.
— О! — нацупи устни и се замисли тя. — Значи си бил сноб.
— Дявол да те вземе, нищо ли не можеш да разбереш? — сграбчи я гневно за раменете. — Не те искам.
— Опитай пак — предложи тя.
Слейд отвори уста, после отново я разтърси, за да заглуши отчаянието си.
— Нямаш право. Нямаш право да се настаняваш така в главата ми. Искам да се махнеш. Веднъж и завинаги да се махнеш!
— Слейд — спокойно отвърна тя, — защо не престанеш да се съпротивляваш толкова и не го приемеш? Никъде няма да ходя.
Как ръцете му намериха пътя в косите й, той не разбра. Но се озоваха потънали дълбоко в тях. Съпротивлявайки се до последно, той се предаде.