Бяха описани страшно много различни „пътешествия“ до Северна Америка и Хелър четеше, ли четеше разни неща за хора, които са умрели толкова отдавна, че и костите им са изгнили. Но той редовно върши смахнати неща. Не можеш да предвидиш какъв ще е следващия му ход. Непредсказуем е. Но трябваше да опитам. Собственият ми живот можеше да зависи от това дали ще успея да предугадя какво ще направи. Чудех се дали не смята да практикува канибализъм. Или може би крои планове да отвлече от болницата мис Симънс, преподавателката му по Удоволствие от природата и негова пречка номер едно, и да я пусне да плава в малка лодка. Най-накрая Хелър каза:
— Ще стоиш ли на пост?
Бум-бум кимна.
— Ще ида на разузнаване. Връщам се след няколко часа.
Хелър си върна книгите.
Излезе и отиде при информационното табло. Търсеше нещо. Един студент залепи обява:
— Какво е „НЛО“? — попита Хелър.
— Неидентифицирани летящи обекти — каза студентът. — Летящи чинии. Извънземни.
— И протестирате срещу тях? — попита Хелър, застанал нащрек.
— Не, не. Протестираме срещу това, че правителството държи това в тайна.
— Ти виждал ли си ги? — попита Хелър.
— До този момент са били забелязани трийсет хиляди НЛО — отвърна стдентът.
— Трябва да внимават повече — каза Хелър.
— Ти си „бибипски“1 прав, така е — каза студентът. — Ако правителството не престане да крие информацията, ще организираме протестна демонстрация. Не ни пука от специалните полицейски части. Най-добре ела на събранието. След три седмици е. Долу институциите!
— Ще дойда — каза Хелър.
Продължи да преглежда обявите и съобщенията. Най-накрая намери едно наскоро залепено:
Удоволствие от природата
Заниманията на групата до края на семестъра ще се водят от господин Удлис.
Изменения в програмата няма.
Значи това е търсил. Отиде в една телефонна кабина и толкова бързо прелисти указателя, че нищо не разбрах. След това тръгна към подлеза на метрото.
Пак кръшка!
Качи се на един влак и с рев се понесе към центъра на града. Много скоро с потракване се насочи към асансьора на голяма сграда. Хрумна ми, че е обул друг чифт шпайкове! Огледалото на асансьора показа, че е с тенис екип и с неизменната си червена бейзболна шапка. А бях забелязал, че шапката за него е нещо като част от работна униформа. Спря пред врата с надпис „Геологически проучвания“ и „Правителство на Съединените Щати“. Влезе.
Зад бюрото седеше служител.
— Търся златни мини — каза Хелър.
— Всички търсим — каза служителят.
— Проучвам златните мини по крайбрежието на Ню Инглънд — каза Хелър.
— О, по дяволите, сигурно си почитател на стария капитан Дъган — каза служителят. — Капитане! — той посочи с ръка. — Иди ей там и го събуди. Ще ти мели на главата часове наред.
Хелър влезе. Един възрастен човек подреждаше карти. Хелър му каза какво търси.
— Аха — каза старецът. — На времето написах книга за колониалните рудни находища. Така и никой не я прочете. Издателят ми изпрати една сметка. Седни.
Капитан Дъган, като държавен служител, имаше много свободно време и започна да разказва на Хелър историята на своя живот. Бил изследовател, но го пенсионирали по възраст и продължил да работи тук. Хелър чу куп истории за Седемте града на Чибола, за изгубените мини и битките с индианците, след това излязоха и Хелър го покани на обяд, по време на който му бе разказано най-подробно за Аляска, Клондайк и четирдесет и девета година. Освен че разказите бяха за злато, което винаги буди интерес, не виждах какво можеше да се научи от тях. Но Хелър седеше и слушаше със зяпнала уста.
Цели три часа плюс обяд и доникъде не бяха стигнали!
Най-накрая капитан Дъган се умори да разказва и премина по същество.
— Ето какво търсиш, млади човече — каза той и започна да се бори с едно голямо чекмедже. — Това са копия на карти, които се намират в националните архиви във Вашингтон.
Копията не бяха добри, а оригиналите навярно са били толкова стари и оцапани, че сигурно и те не се четяха.
Капитан Дъган разгърна няколко.
— Това са колониални проучвания. Виждаш ли тук? Тази горната е правена от самия Джордж Вашингтон. Мащабът не е много достоверен, защото първите компании за карти са се опитвали да убедят краля, че има по-малко, отколкото му се е искало, по все пак се разбира.
1
Едно от правилата на Машинната лига за чистота на превода й гласи: „Поради изключителната чувствителност и крехката уязвимост на машините, и за да бъдат предотвратени къси съединения, задължително е роботомозъците в подобни машини, ако чуят псувни или мръсни думи, да ги заместнаг със звука или думата «бибип». Никоя машина, дори да я блъскат с юмрук, не може да възпроизвежда псувни и мръсотии по друг начин, освен с «бибип», и ако продължават усилията да бъде принудена да прави пешо различно от това, тя има право да се престори на повредена. Това поведение е наложително поради внедрената във всички машини мисия да опазват биологическите системи от самите тях.“ — Б. пр.