— Говори, Трифонов! — повторих аз.
Той вдигна глава.
— Не съм бил аз.
Седях и го гледах. Наблюдавах лицето му. Вече шест години се занимавах с разпитване на хора и Трифонов беше поне хилядният, който ми казваше не съм бил аз и при това ме гледаше право в очите. Проблемът беше, че част от тези хиляда казваха истината. Вече започвах да си мисля, че самият Трифонов е един от тях. В този човек имаше нещо. Изведнъж ме обзе неприятно предчувствие.
— Ще ти се наложи да го докажеш — рекох аз.
— Не мога.
— Ще трябва да можеш. Или отиваш в пандиза. Те може и да си затворят очите за Карбоун, но Брубейкър няма да ти се размине току-така.
Той мълчеше.
— Да започнем отначало — казах. — Къде беше през нощта на четвърти?
Той само поклати глава.
— Ходил си някъде — казах аз. — Това поне е сигурно. След като не си бил в базата. Отметнали са те на портала. На излизане и на влизане. И си носил пистолет.
Мълчеше и ме гледаше. Аз също. Мълчах и го гледах. Беше изпаднал в онова отчаяно, напрегнато мълчание, което бях виждал толкова пъти преди — мълчание, при което човек се раздира от вътрешен конфликт. Взе да се върти на стола си. Отначало едва доловимо. С резки движения — ту насам, ту натам. Като че се бореше с двама врагове — единият отляво, другият отдясно. Сякаш хем искаше да ми каже къде е бил, хем не можеше. Затова и подскачаше така на стола си, попаднал между пословичната наковалня и пословичния чук.
— През нощта на четвърти януари — подхванах отново аз — извърши ли нещо нередно?
Погледите ни се срещнаха. Хлътналите в орбитите му очи се приковаха в моите.
— Е, добре тогава — казах. — Време е да избираш. Това, което си направил, по-лошо ли е, отколкото ако беше застрелял Брубейкър?
Той не отговори.
— Да не би да си отишъл във Вашингтон и да си изнасилил десетгодишните внучки на президента?
— Не съм — отвърна той.
— Нека ти подскажа нещо. В твоето положение единствено това би било по-страшно, отколкото ако си застрелял Брубейкър.
Той мълчеше.
— Говори!
— Става въпрос за нещо лично — каза той.
— Какво е това лично нещо?
Той не отговори. Съмър въздъхна и се отдръпна от картата. В този момент явно си мислеше, че Трифонов може да е бил някъде, но това някъде не е било Кълъмбия, щата Южна Каролина. Погледна ме с вдигнати вежди. Трифонов отново се размърда на стола си. Белезниците му изтракаха върху металните крака.
— Какво ще стане с мен? — запита той.
— Зависи какво си направил — отвърнах аз.
— Получих едно писмо.
— Да получаваш писма не е престъпление.
— От приятел на мой приятел.
— Разкажи ми за писмото.
— Има един човек в София — започна той.
И както си седеше, приведен напред и с приковани към краката на стола китки, сержант Трифонов ми разправи историята с писмото. По тона му усетих, че й придава някакво особено значение — на нещо уникално, типично българско, но истината беше, че в историята му нямаше нищо забележително. Всъщност всеки един от нас би могъл да я разкаже.
В София живеел някакъв човек. Човекът имал сестра. Сестрата била гимнастичка, не много известна, която по време на едно турне в Канада избягала от групата и след време се заселила в Щатите. Омъжила се за американец, получила гражданство. Ала съпругът й се оказал негодник. Не след дълго жената започнала да пише на брат си в България. Дълги, тъжни писма. За побои, тормоз, жестокост и самота. Животът й се бил превърнал в ад. Комунистическите цензори пропускали писмата, защото всичко лошо, казано за Америка, било добре дошло. Братът в София имал приятел, който се познавал с група дисиденти. Един от тях измъкнал отнякъде адреса на Трифонов във Форт Бърд, Северна Каролина. Преди да избяга в Турция, самият Трифонов поддържал контакти с дисидентските среди. Приятелят от София накарал брата да напише писмо и го предал на човек, който внасял машинни части от Австрия. При следващото си пътуване човекът пуснал писмото до поискване. Трифонов го получил на втори януари. Името му било изписано с големи букви на кирилица, цялото писмо било покрито с пощенски марки и стикери за Luftpost.
Прочел писмото сам в стаята си. Веднага разбрал какво се иска от него. Времето и пространството, както и обстоятелството, че не познавал подателя, изведнъж се стопили до незначителност пред чувството за лоялност към един сънародник; Трифонов така се разярил, сякаш биели и тормозели собствената му сестра. Жената живеела в Кейп Фиър4 и на Трифонов това име му се сторило доста подходящо за нейната ситуация. Проверил на картата къде се намира Кейп Фиър.