— Какво? Ами, каква глупост! Разбира се, че ги обичам. — Ала допълни: — Предполагам обаче, че просто не съм общувала много с тях. Тя е доста докачлива, нали?
— Тя е той. Пийт е мъжкар. Не, всъщност не е докачлив, ако се отнасят добре с него. Но човек трябва да се научи как да се държи с котките. Ъ-ъ-ъ, никога не бива да им се присмива…
— Какво? И защо, за Бога?
— Не защото не са смешни; безкрайно комични са. Но те нямат чувство за хумор и това ги обижда. Е, котката няма да те издраска, загдето й се надсмиваш; тя просто ще си излезе и сетне ще ти е трудно да се сприятелиш с нея. Но това не е толкова важно. Далеч по-важно е да знаеш как да вземеш една котка. Ще ти покажа, когато Пийт се върне.
Но Пийт не се върна, не и тогава, и аз не можах да й покажа. След онзи случай Бел изобщо не го докосваше. Говореше му, държеше се така, сякаш го харесваше, но поддържаше дистанция, той — също. Скоро забравих за всичко това; не можех да позволя една толкова незначителна дреболия да ме усъмни в жената, която означаваше всичко за мен.
Проблемът с Пийт обаче по-късно едва не предизвика истинска криза. Бел и аз обсъждахме къде ще живеем след сключването на брака. Тя все още не искаше да определи датата, но прекарвахме доста време в обсъждане на подобни подробности. Аз настоявах за къща в стил „ранчо“ близо до фабриката; тя предпочиташе апартамент в града, поне докато можехме да си позволим имение в Бел Еър. Рекох:
— Скъпа, това не е разумно; аз трябва да съм близо до завода. Освен това, опитвала ли си да отглеждаш котка в градски апартамент?
— О, това ли било! Виж, скъпи, радвам се, че повдигна въпроса. Проучих сериозно въпроса за котките, наистина го направих. Ще го кастрираме. След това ще е много по-мил и напълно щастлив в апартамента.
Вторачих се в нея, не можех да повярвам на ушите си. Да превърнеш един стар воин в евнух? Да го превърнеш в украса на камината?
— Бел, ти не съзнаваш какво говориш!
Тя ми запуши устата със старото, добре познато „Ш-ш-ш-т, мама знае най-добре“, като изтъкна баналните аргументи на хората, които вземат котките за своя собственост… как нямало да му навреди, че било за негово добро, как знаела колко много го ценя и че никога не би и помислила да ме лиши от него, как било наистина съвсем просто, съвсем безболезнено и разумно решение за всички.
Аз я прекъснах.
— Защо не ни уредиш и двамата?
— За какво, скъпи?
— Ами и мен — също. Ще бъда много по-хрисим, вечер ще си стоя вкъщи и никога няма да се скарам с теб. Както посочи сама, няма да боли и сигурно ще бъда много по-щастлив.
Тя се изчерви силно.
— Това е нелепо.
— Твоите думи — също.
Повече изобщо не спомена за това. Бел никога не допускаше дадено различие в мненията да се превърне в разправия; тя просто млъкваше и изчакваше. Ала и никога не се отказваше. Тя имаше по своему нещо котешко в характера си… и може би тъкмо заради това не можех да й устоя.
С готовност изоставих темата. Бях затънал до гуша в „Гъвкавия Франк“, „Уили“ и „Наето момиче“ трябваше да ни донесат маса пари, но ми бе влязла муха в главата да изработя съвършената, всеможещата автоматична машина — многоцелевият слуга. Добре де, наречете го робот, макар това да е термин, с който е злоупотребявано многократно, а и аз изобщо нямах намерението да правя механичен човек.
Исках да създам агрегат, който да може да върши каквото и да е в един дом — да чисти и да готви, разбира се, но да върши и по-трудна работа, например да сменя пелените на бебето или лентата на пишещата машина. Вместо човек да има цяла конюшня от „Наети момичета“, „Уили Прозореца“, „Сестра-бавачка“, „Хари Домакина“ и „Градинаря Гюс“, исках съответният съпруг и съпруга да са в състояние да си купят една машина на цена… е, да речем колкото един добър автомобил, една машина, равностойна на слугата-китаец, за който бяхме чели, но никой от нашето поколение не бе виждал.
Ако можех да го постигна, щеше да е равносилно на втора Прокламация за еманципацията, освобождаваща жените от тяхното вековно робство. Исках да ликвидирам и изтърканата поговорка, че „работата на една жена никога не свършва“. Домашната работа си е едно повтарящо се и ненужно блъскане; за мен, като инженер, тя бе истинска обида.