4.
Не изгубих съвсем съзнание. Когато наркотикът й ме атакува, а той действаше по-бързо и от морфин, ми се замая главата, станах апатичен. Но това бе всичко. Майлс изкрещя нещо на Бел и ме хвана през кръста, след като коленете ми се подгънаха. Замъкна ме и ме остави да седна на стола, където изчезна дори замайването.
Но макар и да бях буден, част от мен бе мъртва. Сега знам какво бяха използвали: „зомбиращ“ наркотик — отговорът на Чичо Сам на промиването на мозъци. Доколкото ми е известно, никога не сме го използвали върху пленници, но момчетата го употребяваха при онова разследване на промиването на мозъци и ето ти го тебе — незаконен, но много ефикасен наркотик. Това е същото, което сега се използва при еднодневните психоанализи, но мисля, че дори и на психиатрите им е необходимо разрешение от съда, за да го прилагат.
Един Бог знае как се е сдобила Бел с него. И пак Бог само знае колко още леваци бе навързала тя на синджирчето си.
Тогава обаче не се питах за това; не се питах за нищо. Просто лежах отпуснат, пасивен като водорасло, чувах какво става, виждах всичко пред очите си, но дори и лейди Годива17 да бе прекосила стаята без коня си, нямаше да помръдна очи, за да я проследя, след като излезе от полезрението ми.
Освен ако не ми наредяха да го сторя.
Пийт изскочи от чантата си, дотърча до мястото, където се бях отпуснал и попита какво става. След като не му отвърнах, той енергично започна да се търка о пищялите ми, продължавайки да иска обяснение. Тъй като пак не му отговорих, той скочи на коленете ми, вдигна се на задните лапи, опря предните в гърдите ми и ме погледна в очите: искаше да разбере веднага и без никакви увъртания, какво се бе случило!
Аз не отговорих и той започна да вие.
Това принуди Майлс и Бел да насочат вниманието си към него. Когато Майлс ме настани на стола, той се обърна към нея и рече мрачно:
— Сега вече я втасахме! Да не си полудяла?
Бел му отвърна:
— Успокой си нервите, шишко. Ще го подредим веднъж и завинаги.
— Какво? Ако мислиш, че ще ти помогна в едно убийство…
— Млъкни! Това ще е най-логичният ход… но ти нямаш куража да го извършиш. За щастие то не се и налага, след като е инжектиран с това нещо.
— Какво имаш предвид?
— Че той е вече наше момче. Ще прави онова, което му наредя. Няма да създава повече неприятности.
— Но… добри Боже, Бел, не можеш да го държиш дрогиран до безкрайност. А след като веднъж излезе от…
— Престани да говориш като адвокат. Знам какво е въздействието на този наркотик, а ти не знаеш. Когато излезе от наркозата, ще прави онова, което му наредя. А аз ще му кажа да не завежда дело срещу нас. Ще му кажа да престане аа си пъха гагата в нашия бизнес и той ще ни остави на мира. Ще му наредя да замине за Тимбукту и той ще замине. Ще му наредя да забрави всичко това и той ще го забрави… но във всички случаи ще прави онова, което му наредя.
Слушах, разбирах я, но чутото ни най-малко не ме интересуваше. Ако някой бе изкрещял „Къщата гори!“ щях да схвана смисъла, но пак нямаше да се заинтригувам.
— Не вярвам.
— Не вярваш, а? — Тя го погледна по странен начин. — А би трябвало.
— А? Какво искаш да кажеш?
— Остави, няма значение. Това лекарство действа, шишко. Но първо трябва да…
Тъкмо в този момент Пийт започна да вие. Не се случва човек често да чуе котка да вие; може и цял живот да не му се случи. Не го правят, когато се бият, независимо колко тежки са раните им; никога не го правят заради някое просто неудоволствие. Котката вие единствено в случай на крайна опасност, когато ситуацията е съвсем непоносима, извън възможностите й да й влияе, когато не й остава нищо друго, освен да завие на умряло.
Воят й предизвиква усещането, че наблизо витае призракът на смъртта. Трудно се понася — честотата му влияе разрушително върху нервите.
Майлс се обърна и рече:
— Този шибан котарак! Трябва да го изхвърлим оттук.
— Убий го — посъветва го Бел.
— А? Винаги си много крайна, Бел. Дан ще вдигне за това ненужно животно по-голям джангър, отколкото ако го оберем до шушка. Ето… — Той се обърна и вдигна пътната чанта на Пийт.
— Тогава аз ще го убия! — рече яростно Бел. — От месеци ми се иска да убия това животно.
Тя се озърна за някакво оръжие и откри едно — ръженът пред камината; изтича и го грабна.
Майлс взе Пийт и се опита да го пъхне в чантата.
„Опита“ не е най-точната дума. Пийт не обича много да го взема някой друг, освен мен и Рики. А дори и аз не бих рискувал да го взема, когато вие, без преди това да съм го убеждавал внимателно; една емоционално разстроена котка е взривоопасна като живачна бомба. Но дори и да не е разстроен, Пийт определено не би позволил някой да го вдигне, като го хване за врата.
17
Лейди Годива — съпругата на Леофрик, един от най-могъщите графове на крал Едуард Изповедника. Според легендата, мъжът й наложил тежък данък на жителите на Ковънтри и обещал да го отмени, ако тя мине гола на кон през града по пладне. Тя се съгласила, помолила хората да си стоят у дома и да затворят прозорците, и изпълнила желанието на мъжа си. Единствено някой си Том надникнал през дупка в кепенците и ослепял. Легендата е основа на литературни произведения на Дрейтън, Лий Хънт и Тенисън. — Бел.прев.