— Дейвис?
— Да — потвърди Бел. — Аз съм сестра му. Тук ли е представителят на „Мастър иншуърънс“?
— Ще го намерите в манипулационна номер девет, там ви очакват. Можете да предадете документите на човека от „Мастър“. — Погледна ме озадачено. — Минал ли е медицински преглед?
— О, да! — увери я Бел. — Случаят на брат ми е свързан с отлагане на лечението, нали разбирате? Той е под влиянието на опиат… заради болката.
Секретарката изкудкудяка нещо съчувствено.
— Ами, тогава побързайте. През онази врата там и после наляво.
В девета манипулационна имаше един мъж в цивилни дрехи и един — с бели, както и жена в униформа на медицинска сестра. Помогнаха ми да се съблека, отнасяха се с мен като с дете-идиотче, докато Бел отново обясняваше, че съм под въздействието на успокоителни, заради болката. След като ме съблякоха и ме положиха на масата, мъжът в бяло масажира корема ми и заби дълбоко пръсти в него.
— С този няма проблеми — обяви той. — Стомахът му е изпразнен напълно.
— Хубаво. Понякога идват тук, натъпкани като коледни пуйки. Някои хора съвсем нямат акъл.
— Вярно. Съвсем вярно.
— Аха. Добре, синко, стисни силно юмрука си да забия тази игла.
Направих го и след убождането всичко пред очите ми се размаза. Изведнъж се сетих за нещо и се опитах да се изправя.
— Къде е Пийт? Искам да видя Пийт.
Бел взе ръката ми и ме целуна.
— Спокойно, спокойно, приятелче. Пийт не може да дойде, забрави ли? Пийт трябва да остане при Рики.
Аз се умълчах, а тя благо осведоми останалите:
— Брат ни Питър има болно момиченце у дома си.
Изпаднах в унес.
Почувствах вледеняващ студ. Но не можех да помръдна и да стигна завивките.
5.
Оплаквах се на бармана за климатика — бе включен на висока степен и всички щяхме да настинем.
— Няма значение — увери ме той. — Няма да усетиш нищо, докато спиш. Спиш… спиш… Удоволствието от вечерта, красивият сън.
Имаше лицето на Бел.
— Какво ще кажеш за едно топло питие? — поисках да узная аз. — Един коктейл „Том и Джери“18? Или един топъл „Скитник“?
— Ти си скитник! — отвърна докторът. — Да спи му се приискало: избийте този „скитник“ от главата му!
Опитах се да обгърна с крака бронзовия прът до плота, за да им попреча. Но този бар нямаше бронзов прът, което ми се видя необичайно, а пък аз лежах по гръб, което бе още по-необичайно, освен ако не бяха въвели легла за обслужване на хора без стъпала. Нямах стъпала, тогава как бих могъл да ги обвия около бронзовия прът? Нямах и ръце.
— Виж, коте, нямам ръце!
Пийт седеше на гърдите ми и виеше.
Отново бях на военно обучение… трябва да бе в по-напредналата му фаза, защото се намирах в базата Хейл и изпълнявахме едно от онези тъпи упражнения, в които ти натъпкват сняг във врата, за да направят от теб мъж. Трябваше да изкача най-високата шибана планина в Колорадо, тя бе цялата заледена, а аз нямах стъпала. Въпреки това носех най-голямата раница, която някога сте виждали — спомням си, че се опитваха да докажат, че войниците могат да се използват вместо товарни мулета и избраха мен, защото не бях важен и можеха да ме пожертват. Нямаше изобщо да успея, ако малката Рики не бе застанала зад мен да ме бута нагоре.
Старши сержантът се обърна към мен и лицето му, досущ като лицето на Бел, бе синкаво от ярост.
— Хайде, ей ти! Не мога да си позволя да те чакам. Не ме интересува дали ще успееш или не… но няма да заспиш, преди да изпълниш задачата си.
Моите липсващи крака отказваха да ме отнесат по-надалеч, паднах в снега, той бе ледено-горещ и аз заспах, докато малката Рики плачеше и ме молеше да не заспивам. Но трябваше да заспя.
Събудих се в леглото, редом с Бел. Тя ме раздрусваше и ми говореше:
— Събуди се, Дан! Не мога да те чакам цели трийсет години; едно момиче трябва да мисли за бъдещето си.
Опитах се да се изправя и да й подам торбите със злато, които държах под леглото, но нея я нямаше… едно „Наето момиче“ с нейното лице взе златото, постави го на подноса си и излезе бързешком от стаята. Опитах се да го настигна, но нямах крака, нямах изобщо тяло — това открих.
— Нямам си тяло и никой не го е еня за мен…
Светът се състоеше от старши сержанти и работа… тъй че какво значение има къде ще работиш и как? Оставих ги отново да ми навлекат коланите и продължих да се катеря по ледената планина. Бе цялата бяла и красиво заоблена, а ако можех да достигна розовеещия връх, щяха да ме оставят да заспя, а аз тъкмо от това се нуждаех. Но не успях… без ръце, без крака, без нищо.