Този обслужващ автомат НЕ РАЗБИРА човешка реч. Той няма разум, тъй като е само една машина. Но за ваше улеснение е конструиран така, че да може да изпълнява определен списък от устни команди. Той ще игнорира всичко казано в негово присъствие или (ако някоя фраза го задейства не напълно или го изправи пред неразрешима дилема) ще ви предложи този лист с инструкции. Моля, прочетете го внимателно.
Благодарим ви.
Автоинженерна корпорация „Аладин“, производител на „Енергичния бобър“, „Многоръкия Уили“, „Дан Чертожника“, „Строителя Бил“, „Градинаря“ и „Гледачката“. Проектанти по поръчка и консултанти по въпросите на автоматиката.
На вашите услуги!
На емблемата им беше изобразен Аладин, който потърква лампата си, за да се появи духът.
Под инструкцията бе изреден дълъг списък от прости команди: СПРИ, ВЪРВИ, ДА, НЕ, ПО-БАВНО, ПО-БЪРЗО, ЕЛА ТУК, ДОВЕДИ СЕСТРА и т.н. Имаше по-къс списък от задачи, характерни за болниците, като например да ти разтрие гърба, но включваше и някои, за които изобщо не бях чувал. Списъкът завършваше със следния текст: „Операциите от номер 87 до 242 могат да бъдат поръчвани само от болничния персонал и поради това командите не са изписани тук.“
Не бях снабдил първия „Гъвкав Франк“ с гласов код — при него трябваше да натискаш разни бутони върху пулта му за управление. Не че не се бях сетил, а защото анализаторът и телефонната връзка щяха да тежат много и да вдигнат цената му почти двойно. Реших, че ми се налага да поизуча някои нови неща за миниатюризацията и симплификацията, преди да мога да се заема отново с инженерна работа тук. Но направо изгарях от желание да започна; съдейки по „Енергичния бобър“, усещах, че щеше да е по-забавно от всякога — съществуваха сума ти нови възможности. Инженерната работа е изкуство на практичното и зависи повече от общото състояние на занаята, отколкото от отделния инженер. Когато идва времето да се строят железници — строиш железници, но не и по-рано. Вземете за пример горкичкия професор Лангли19, чието сърце страдало заради летящата машина, която би трябвало да лети — той бил вложил в нея изискващия се гений — но просто е бил подранил с няколко години, за да може да се възползва от постиженията на съпътстващите науки, които са му били необходими, а още не са съществували. Или да вземем великия Леонардо да Винчи, толкова изпреварил времето си, че най-блестящите му проекти са били напълно неосъществими.
Тук щях да се забавлявам истински — имам предвид „сега“.
Върнах картата с инструкциите, станах от леглото и потърсих табелката с данните. Почти очаквах да видя изписано накрая името на „Наето момиче инк.“, чудех се дали „Аладин“ не бе дъщерна корпорация на „Маникс“. Но табелката не ми съобщи нищо друго, освен модела, серийния номер, фабрика и т.н. На нея обаче бе изписан цял списък патенти, около четирийсет. И най-старият, което особено ме заинтересува, бе датиран през 1970-а… и почти сигурно се основаваше на оригиналния ми модел и чертежи.
Намерих молив и поставка за писане на масичката и издрасках номера на този първи патент, макар интересът ми да бе чисто интелектуален. Дори и да е бил откраднат от мен (бях сигурен, че е така), неговият срок бе изтекъл през 1987-а — освен ако не бяха променили патентното законодателство — и само онези патенти, издадени след 1983-а можеха да бъдат още валидни. Исках обаче да съм сигурен в това.
На автомата светна лампичка и той обяви:
— Викат ме. Мога ли да си тръгна?
— А? Разбира се. Бягай. — Той посегна да извади картата с командите, но аз бързо му наредих: — Върви.
— Благодаря. Довиждане.
Заобиколи ме.
— Аз ти благодаря.
— Винаги сте добре дошли.
Онзи, с чийто записан глас отговаряше машинката, притежаваше много приятен баритон.
Върнах се в леглото и се заех със закуската, която бях оставил да изстине; само че се оказа, че не е изстинала. Закуска меню четири минус бе порция колкото за една средноголяма птичка, но открих, че ми бе достатъчна, макар да си бях въобразил, че съм много гладен. Предполагам, че стомахът ми се бе свил. Чак след като свърших си спомних, че това бе първата храна, която поемах от едно поколение време насам. Едва тогава забелязах и какво бяха включили в менюто — онова, което бях взел за бекон, бе „филийки мая по селски“.
Въпреки трийсетгодишния ми пост обаче мислите ми не бяха заети от храната; със закуската ми бяха пратили и вестник: „Таймс на Голям Лос Анджелис“ от сряда, 13 декември 2000 г.
Вестниците не бяха се променили особено, не и по формат. Този бе таблоид, хартията му бе лъскава, за разлика от грубата вестникарска хартия от седемдесетте, илюстрациите бяха или цветни, или чернобели-стерео — не можех да разгадая как бе постигнато последното. Още в моето детство съществуваха стерео-картини, за които не беше необходим специален визьор; като хлапе бях омаян от онези, които се използваха през петдесетте за рекламиране на замразени храни. Изображенията им обаче се нуждаеха от доста дебел прозрачен слой с мрежа от миниатюрни призмички; а тези бяха стерео изображения върху хартия. И въпреки това притежаваха дълбочина.
19
Самюъл Лангли (1834 — 1906) — учен-астрофизик, пионер в американската авиация; в 1896 г. построил опитен модел на летателен апарат — Бел.ред.