— Добри Боже, човече, нямаш ли очи да гледаш? И мозък, за да мислиш? Не можеш ли да схванеш един прост факт, само защото е извън тъпото ти съществование? Ти я носеше в джоба си тази вечер — а ние я върнахме в миналата седмица. Нали видя? Аз я намерих тук преди няколко дни. Сложих я в джоба си. Същата монета… или, ако трябва да бъдем по-точни, по-късен сегмент от временно-пространствената й структура, по-износена с една седмица, малко поочукана с една седмица, но един неграмотник би я нарекъл „същата“. Макар да е толкова идентична, колкото едно бебе е идентично с човека, в който се превръща с израстването си.
Погледнах я.
— Докторе… върнете ме една седмица назад.
Той ме изгледа начумерено.
— Абсолютно невъзможно!
— Но защо? Няма ли да сработи и с хора?
— А? Естествено, че действа и с хора.
— Тогава защо не? Не се боя. И помислете си само какво хубаво ще е за книгата… ако мога да свидетелствам със собствения си опит, че Туичъловото темпорално изместване наистина действа.
— Можеш да свидетелстваш от личен опит. Току-що го видя.
— Да — изрекох бавно, — но няма да ми повярват. Тая работа с монетите… аз я видях и повярвах. Но всеки, който прочете материала ми, ще заключи, че съм бил лековерен, че сте ме измамили с някой фокус.
— По дяволите, сър!
— Това ще си кажат хората. Няма да са в състояние да повярват, че всъщност наистина съм видял онова, за което пиша. Но ако ме върнете назад във времето с една седмица, тогава ще мога да пиша за собствените си изживявания…
— Седни. Чуй ме. — Той самият седна и за мен нямаше място, но изглежда изобщо не забеляза това. — Много отдавна аз наистина експериментирах с хора. И поради тази причина съм твърдо решен никога да не го правя отново.
— Защо? Нима това ги уби?
— Какво? Не говори глупости. — Изгледа ме остро и додаде: — Това не бива да го включваш в книгата.
— Както искате, сър.
— Няколко по-незначителни опита показаха, че живите същества могат да понесат безвредно темпоралното изместване. Доверих се на един колега — млад учен, който преподаваше чертане във факултета по архитектура. Наистина — повече инженер, отколкото учен, но ми харесваше. Този младеж — няма да ни навреди, ако ти кажа името му: Лионард Винсънт, — бе направо луд да опита… наистина да го направи; искаше да предприеме голямо изместване, петстотин години. Проявих слабост. И му позволих.
— И какво стана?
— Откъде да знам? Това се петстотин години, човече! Няма да съм жив да разбера.
— Но мислите, че той е с петстотин години напред в бъдещето?
— Или в миналото. Може да е попаднал в петнайсти век. Или в двайсет и петия. Възможностите са приблизително равни. Всичко е базирано на симетрични уравнения. Понякога си мисля… но не, това е просто съвпадение на имената.
Не попитах какво има предвид, защото и аз изведнъж осъзнах приликата в имената и косата ми настръхна. Сетне прогоних тази мисъл от главата си; имах си други проблеми. Освен това възможно бе и случайно съвпадение — човек не можеше да прескочи от Колорадо до Италия, не и в петнайсети век.
— Реших обаче повече да не се поддавам на изкушения. Това не е наука, щом отсъстват резултатите от опита. Ако е бил изместен в бъдещето, добре. Но ако е бил изместен в миналото… тогава е възможно да съм пратил приятеля си да бъде убит от някакви диваци. Или — изяден от диви животни.
Или си го превърнал във „Велик Бял Бог“21, казах си. Но запазих тази мисъл за себе си.
— Но при мен не е необходимо да прибегнете до толкова далечно изместване.
— Хайде повече да не говорим за това, ако обичаш, сър.
— Както искате, докторе. — Но не можех да се откажа. — Ъ-ъ-ъ, мога ли да направя едно предложение?
— Говори.
— Можем да постигнем почти същия резултат чрез репетиция.
— Какво искаш да кажеш?
— Една суха тренировка, като всичко бъде направено досущ така, както при изместване на живо същество — аз ще играя неговата роля. Ще извършим всичко съвсем точно, сякаш ще ме изместите, до мига, в който трябва да натиснете копчето. Тогава ще се ориентирам напълно в процедурата… която засега не ми е достатъчно ясна.
Той помърмори малко, но наистина му се искаше да демонстрира играчката си. Претегли ме и сложи настрани тежестите, равни точно на моите около осемдесет кила.
— Това е същата теглилка, която използвах и за горкия Винсънт.
Двамата пренесохме тежестите и ги сложихме в единия край на сцената.
— Какво темпорално изместване да заложим? — попита той. — Ти си режисьор-постановчик на това шоу.
— Ъ-ъ-ъ, нали казахте, че времевата скала може да се нагласи съвсем точно?