Огледах се. Чувствах известна неловкост, поради факта, че бях облечен, а те — не; искам да кажа, че аз, облеченият, се усещах ни в клин, ни в ръкав, а не те.
— Джон… няма ли да е по-добре, ако и аз се съблека?
Тази перспектива не ме притесняваше; наистина никога не съм посещавал някой от онези нудистки лагери, не виждах смисъл в това. Но Чък и аз бяхме прекарали няколко уикенда в Санта Барбара и един — в Лагуна бийч, — на плажа значение има само кожата на човека и нищо друго.
Той кимна.
— Да, определено ще е по-добре.
— Скъпи — рече Джени, — той може да мине за наш гост.
— Хм… да. Моя единствена любима, я отнеси красивото си задниче в клуба. Омешай се с хората и им дай да разберат, че очакваме гост от… откъде да бъде, Дани?
— Ами, от Калифорния. Лос Анджелис. Аз всъщност съм оттам. — Едва не казах „Голям Лос Анджелис“ и разбрах, че ще трябва да си меря приказките. Киното вече не се наричаше „изстисквачка“.
— …от Лос Анджелис. Това и „Дани“ е достатъчно; и тъй, скъпа, ти пусни новината така, сякаш е нещо, което всички знаят. Сетне им кажи, че подир половин час ще ни посрещнеш на портата. Ала ела вместо това тук. И вземи чантата ми.
— Защо ти е чантата, скъпи?
— Да скрием този маскараден костюм. Той е доста подозрителен, дори и за човек, който има склонности към чудатите неща, както твърди Дани за себе си.
Станах и отидох да се съблека зад едни храсти, преди Джени да ни бе напуснала, тъй като сетне нямаше да имам основание да се правя на срамежлив; не можех да се съблека и да разкрия, че носех на кръста си злато за двайсет хиляди долара, по цени от седемдесетте — по 60 долара за унция. Не ми отне много време, защото бях оформил златото като колан още първия път, когато влязох да се къпя; бях сплел кабела двойно и го свързвах отпред.
След като свалих дрехите си и завих златото в тях, се опитах да се престоря, че вързопът тежи само колкото един обикновен вързоп дрехи. Джон Сътън хвърли поглед към него, но не каза нищо. Предложи ми цигара — носеше кутийката пристегната към глезена си. Бяха марка, която не бях очаквал да видя отново.
Размахах цигарата, но тя не се запали. Тогава го оставих да ми даде огънче.
— Сега — рече тихо той, — след като сме сами, не искаш ли да ми съобщиш нещо? Щом ще гарантирам за теб в клуба, ми се полага поне да съм сигурен, че няма да създадеш неприятности.
Дръпнах от цигарата. Димът задращи гърлото ми.
— Джон, няма да създавам неприятности. Това е последното нещо на този свят, което бих направил.
— Хм… може би. Значи просто „пристъпи на замайване“, така ли?
Замислих се отново. Положението бе идиотско. Човекът имаше правото да знае. Но той определено не би повярвал на истината… поне аз не бих повярвал, ако бях на негово място. Но щеше да е по-лошо, ако ми повярва; работата щеше да се раздуха, да се разшуми — а аз не го желаех. Предполагам, че ако бях истински, честен и законен пътник във времето, ангажиран с научни изследвания, бих търсил публичност, щях да нося необорими доказателства и да поканя учените да направят изследвания.
Но не бях такъв; бях само един самотен, донякъде съмнителен гражданин, дошъл дотук с измама, към която не желаех да привличам чуждото внимание. Просто търсех своята Врата към лятото и се стараех да остана незабележим.
— Джон, няма да ми повярваш, дори и да ти кажа.
— Хм… възможно е. И все пак, видях човек, който пада от небето… но не се удря толкова силно, че да се нарани. Облечен е в странни дрехи. Не знае къде се намира и кой ден сме. Дани, и аз като някои хора съм чел Чарлз Форт22. Но никога не съм очаквал да се сблъскам с подобен случай. Ала след като това стана, не очаквам обяснението да е просто като за номер с карти. Е?
— Джон, нещо, което каза преди малко — начинът, по който го формулира, — ме кара да си мисля, че си юрист.
— Да, така е. Защо?
— Мога ли да разчитам на поверителност на информацията?
— Хм… нима ме молиш да те приема като свой клиент?
— Ако желаеш да го наречем така — добре. Навярно ще се нуждая от юридически съвет.
— Давай. Поверителността ти е осигурена.
— Добре. Аз съм от бъдещето. Пътуване във времето.
Няколко секунди той не продума. Лежахме и се печахме на слънцето. Аз го правех, за да се стопля; през май в Колорадо е слънчево, но и прохладно. Джон изглежда бе свикнал и просто се бе изтегнал и дъвчеше борова игличка.
— Прав си — рече. — Не ти вярвам. Нека се придържаме към „пристъпите на замайване“.
— Нали ти казах, че няма да повярваш!
Той въздъхна.
— Нека кажем, че не искам да повярвам. Не искам да вярвам и в призраци, нито в прераждането или в каквато и да е магия. Обичам простите неща, които мога да разбера. Смятам, че и повечето от хората са като мен. Затова първият ми съвет е това да си остане поверителна информация. Не я разпространявай.
22
Чарлз Форт (1874–1932) — американски журналист и писател, автор на статии за необичайното. — Бел.ред.