Три минути. Твърде рано го бяха видели. До Пръстена все още оставаха три минути, а не би трябвало да го засекат преди началото на последната минута.
Нео се покашля.
— Няма нужда, ясно? Няма нужда. Тук „Уай Кю“, пътнически от станция Церера.
— „Уай Кю“, идентификаторът ви не е включен.
— Спипахте ме, а? Имам нужда от помощ, за да го оправя.
— Предавателят ви работни перфектно, но не чувам сигнал за бедствие от радиофара.
— Не търпя бедствие — отвърна той, като провлачваше сричките, за да печели всяка секунда. Важното беше разговорът да върви. — Просто съм на балистична траектория. Мога да включа реактора, но това ще отнеме няколко минути. Дали не бихте могли да ми помогнете?
— „Уай Кю“, навлизате в забранена за полети зона — отбеляза марсианецът и на лицето на Нео разцъфна усмивка.
— Няма проблем — рече той. — Няааама проблем. Предавам се. Трябва само да забавя малко. След секунди го включвам. Не се пенявете толкоз.
— Имате десет секунди да промените траекторията встрани от Пръстена или ще открием огън.
Страхът имаше вкус на победа. Почти бе успял. Летеше право към Пръстена и те не знаеха какво да правят. Една минута. Той включи подгряването на реактора. В този момент дори вече не ги лъжеше. Цял оркестър датчици запяха познатата си песен.
— Не стреляйте — заговори Нео и разклати ръка в подигравателен жест. — Моля ви, сър, не стреляйте по мен. Ще забавя колкото се може по-скоро.
— Имате пет секунди, „Уай Кю“.
Оставаха му трийсет секунди. Веднага щом корабните системи се включиха, на екрана се показа програмата за разпознаване „приятел-враг“. „Люсиен“ щеше да прелети съвсем наблизо. На около седемстотин километра. Нищо чудно, че го бяха видели. От такава дистанция „Уай Кю“ щеше да свети на екраните им като коледно дръвче. Лош късмет, нищо повече.
— Можете да гърмите, щом толкоз искате, но аз забавям колкото ми е по силите — рече той.
Изведнъж зазвуча аларма. На екрана се появиха две нови точки. Кучият син наистина бе изстрелял торпеда.
Петнайсет секунди. Ще успее. Той включи широкообхватния предавател и външната камера. Пръстенът бе някъде там, в диаметър от хиляда километра, все още твърде малък и твърде тъмен, за да се различи с невъоръжено око. Виждаше се само звездният покров.
— Задръжте огъня! — извика той на марсианската фрегата. — Задръжте огъня!
Три секунди. Торпедата се приближаваха бързо.
Една секунда.
Звездите угаснаха в миг.
Нео чукна с пръст монитора. Никаква реакция. „Приятел-враг“ не показваше нищо. Нито фрегатата, нито торпедата. Нищичко.
— Хм — изсумтя той, — ама че странна работа.
На монитора се появи синкава светлина и той се надвеси над него, сякаш от няколко сантиметра разстояние би могъл да види по-добре.
Времето за задействане на датчиците за високо g бе по-малко от пет стотни от секундата. Самата аларма се включваше след още три стотни, прехвърляйки енергийни импулси към червената лента под екрана и сирената. Миниатюрният индикатор на дисплея, на който се изписа 99 g, живя половин секунда, преди светодиодите му да издъхнат. По това време Нео вече беше червено петно върху вътрешността на пилотската кабина, след като спирачният режим на кораба го бе запокитил през екрана към далечната преграда за по-малко време, отколкото е нужно да се задейства някой синапс. За едни дълги пет секунди корабът скърцаше и се напрягаше не защото спираше сам, а защото го спираха отвън.
Монтираната в мрака от външната страна високоскоростна камера продължаваше да предава, пращайки хиляда кадъра в секунда от нищото.
А после и от нещо друго.
1.
Холдън
Когато беше малко момче и живееше на Земята под откритото синьо небе, една от майките му бе прекарала три години с неизлечима мигрена. Беше му трудно да гледа бледото ѝ, изкривено от болка лице, ала още по-страшни бяха последствията от болестта. Докато чистеше къщата или работеше над документи, свързани с юридическата ѝ практика, лявата ѝ ръка често започваше да се гърчи и свива неконтролируемо и накрая жилите и вените изпъкваха, сякаш всеки миг щяха да се скъсат. След това очите ѝ губеха фокус, а зениците ѝ се разширяваха и не след дълго сините ѝ очи ставаха черни. Беше като да гледаш как някой получава припадък и всеки път Холдън си мислеше, че ето сега ще умре.
По онова време беше на шест и нито веднъж не призна пред родителите си колко го плашат тези пристъпи, дори когато не бяха от най-тежките. Страхът бе станал нещо познато. Нещо очаквано. Той оставаше в търпими граници, ала заедно с него идваше и усещането, че е попаднал в капан. Че пристъпът може да се прояви по всяко време и не може с нищо да бъде избегнат.