Варщайн погледна към входа. Мракът отвън като че ли бе станал още по-черен и той изведнъж изпита чувството, че там нещо пълзи и се приближава към тях. Може би бяха черните същества от видението му или пък нещо друго, още по-лошо, но нещо се движеше в тъмнината. Отърси се от тази мисъл. Дори и така да беше, никой нямаше да го чуе. А и как да им го каже — силите, които бяха предизвикали с безразсъдните си действия, не бяха нещо, което може да се опише, за да ги предупреди. Можеха само да чакат и да се надяват, че ще им се размине. Варщайн се отдели от стената и тръгна да търси Франке. Не беше единственият, който бе ранен. Прецени, че вътре има събрани около стотина мъже, всички мокри до кости и изтощени, мнозина с кървави драскотини по лицата и ръцете и всички до един със същия непонятен ужас в очите. Макар че в тунела имаше достатъчно място поне за десет пъти повече хора, всички се бяха скупчили на около двадесетина метра навътре от входа на тунела. Приличаха на стадо уплашени животни, приютили се от природните стихии, които ужасено се блъскаха едно в друго.
Откри Франке чак в края на групата, увлечен в разгорещен спор с Хартман и един друг мъж, облечен в бяла престилка на техник.
Варщайн не можа да разбере за какво спорят, защото, когато го забеляза, Франке спря по средата на думата си. Техникът използва възможността и бързо се отдалечи, а Хартман поглеждаше ту към Франке, ту към Варщайн.
— Варщайн, добре, че идвате! — Франке посочи ядосано към шефа на охраната. — Може би ще послуша поне вас!
— За какво става въпрос? — попита Варщайн и погледна Хартман, но единственото, което прочете върху лицето му, бе смесица от решителност и инат.
— Може би ще успеете да налеете малко разум в главата на този луд човек тук! — прогърмя Франке. — Иска да излезе навън!
— Нали не го мислите сериозно?! — ужаси се Варщайн.
— Няколко от моите момчета са навън — отвърна Хартман. — Трябва да видя какво става с тях.
— Нищо няма да може да видите, Франке е прав — истинско самоубийство е да излезете сега, повярвайте ми. Който иска да излезе, си играе със смъртта.
— Това е просто буря! — упорстваше Хартман.
— Не е — възпротиви се Варщайн. — И вие го знаете толкова добре, колкото и аз. Бъдете разумен! Хората, които не са тук със сигурност са се скрили в някоя от бараките. А дори и да не са, не можете на никого да помогнете.
— Аз отговарям за сигурността на строежа и вие сам казахте, че който е навън, е в опасност. Наистина ли искате от мен да остана тук и да не предприема нищо?
— Заблуждавате се, Хартман. Който все още е навън, вече е мъртъв. Знам какво говоря, аз самият едвам успях да дойда дотук!
— Преувеличавате, Варщайн — обади се нервно Франке. — Край на дискусията! Оставате тук, докато всичко премине! Все някога тази поразия ще престане!
— Това изобщо не е буря — повтори Варщайн и този път Франке не можеше да се направи, че не го е чул.
— Стига сте говорил глупости, младежо! — каза той остро. — И какво, по дяволите, е тогава, щом не е буря?
— Това, за което Зарутер ни предупреди — отвърна Варщайн. Какво ви става, Франке? Сляп ли сте? Виждал ли сте друг път подобна буря?
— Не — отговори Франке, едвам сдържайки се да не избухне. — Но и куп други неща не съм преживявал, които си съществуват. А това не значи, че заради това не вярвам в призраци или в зелени човечета от Марс.
Странно, помисли си Варщайн. За това не бе ставало дума, дори не го бе загатвал. А още по-странно може би беше, че последната част от отговора на Франке на самия него му бе неприятна. Но бе твърде развълнуван, за да се замисли по-дълго над всичко това.
— Аз…
— Вие, Варщайн — прекъсна го Франке с тон, който съвсем малко го делеше от истинско избухване и крясък, — сте на път наистина да си навлечете неприятности! — Той размахваше ръце към изхода, без да изпуска от очи Варщайн. — Навън сигурно има ранени, а може би и убити! Имам си достатъчно ядове на главата, за да слушам още един луд, който ми говори за някакво си проклятие на планината или за отмъщението на Природата! Разбрахте ли ме?
Изгледа продължително Варщайн и ако в този момент той бе приел предизвикателството, всичко щеше да се развие по друг начин, защото много добре усещаше несигурността зад престорения яд на Франке. Но Варщайн не го направи и Франке се обърна рязко и със същия остър тон подхвана Хартман: