— Можете ли… може ли нещо да се направи? — попита той със заекване.
— Ще се опитам, но не знам дали ще ми стигнат силите. Вече съм стар и слаб и сам, а са нужни много. Но ще направя, каквото мога.
Той се поколеба за момент и върху лицето му пробяга някаква тъга, но Варщайн едва по-късно разбра какво значеше.
— Ако не се справя, ще трябва ти да продължиш. Вече не са останали много като теб.
— Аз?! — попита изплашено Варщайн. — Та аз дори не знам… не знам какво става, камо ли какво трябва да правя!
— Ще разбереш. Сега не мога и не бива да ти казвам повече. Само това: Ако не успея и вратата се отвори, нужни са усилията на трима, за да бъде затворена. Един, който знае, втори, който вижда, и трети, който обича. А сега ми пожелай късмет!
Зарутер се усмихна още веднъж със странната си тъжна усмивка и от нея по гърба на Варщайн преминаха ледени тръпки. После мина покрай Франке и Хартман и навлезе навътре в тунела, Франке вдигна ръка да го спре, но един поглед на Зарутер бе достатъчен да го накара да замръзне по средата на движението.
Старецът бавно продължи и докато вървеше, нещо в тунела пред него се промени. Първоначално толкова недоловимо, че Варщайн само леко усети, но не видя нищо. Нещо се промени в светлината, сякаш действителността се измести в посока, която въобще не съществуваше.
Едва сега разбра какво искаше да направи Зарутер. Това, което ставаше навън, не можеше да му причини нищо, също както и той не можеше нищо да промени. Затова отиваше там, където бе започнало всичко — в сърцето на планината. Там, където беше вратата. Също и Печатът, който с действията си бяха счупили.
Изведнъж ясно осъзна, че повече нямаше да го види независимо дали той щеше да успее или не.
— Не! — прошепна Варщайн. — Не правете това! Върнете се! Върнете се!
Не очакваше да бъде чут, но Зарутер наистина спря, обърна се и го погледна. Въпреки че вече бе доста далеч, усети как погледът на стареца се спря върху него, усети и посланието на този поглед. Не биваше да тръгва след него. Не сега. Каквото имаше да се свърши вътре, бе дело само на Зарутер. Дали щеше да успее или не, Варщайн не можеше нищо да направи. И не биваше, защото бе нужен след това.
Земята под краката им леко потрепери. Вятърът отвън внезапно изви с десетократно по-голяма сила, сякаш митичните сили, които го бяха освободили, усетиха опасността, която ги грозеше. Зарутер не бе стар и слаб. Беше последният от друидите, могъщ маг, дошъл да затвори пролуката между световете.
— Невероятно! — каза Хартман. — Погледнете! Там!
Имаше нещо в гласа му, което накара Варщайн да наостри слух. С мъка отдели поглед от приведената фигура на Зарутер и проследи ръката на Хартман, която сочеше нагоре към сводестия таван на тунела.
В подсиления със стомана бетон се бяха появили пукнатини. Подът все още вибрираше и макар че тласъците вече не бяха така силни, както преди минути, разрушителните сили сигурно бяха сто пъти по-силни, защото при всеки лек тласък пукнатините се разширяваха. Отгоре започнаха да падат дребни камъчета и прах и там, където допреди малко се виждаше гладък, облицован с изкуствена материя бетон, сега се разпростираше все по-гъста паяжина от пукнатини. В същото време и светлината след Зарутер се промени. Наоколо стана по-светло и въздухът сякаш пулсираше. Светлината идваше не само от лампите, тя просто струеше отвсякъде, сякаш самият въздух светеше, пронизвай от непознати енергии.
— Тунелът се руши! — извика Франке. — Навън! Да се махаме!
Викът му имаше ефекта, който можеше да се предположи — предизвика паника сред хората. Изведнъж всичко наоколо се раздвижи и хукна нанякъде, но нямаше къде да избягат. Зад тях сводът започна да се извива, сякаш отвън го натискаше гигантски юмрук. Пред тях бе стихията, която с такава първична сила връхлиташе върху Гридоне, че върхът като че ли стенеше от болка. Точно пред изхода настана блъсканица, защото първите се дърпаха пред бурята, а последните бягаха от свличащия се тунел. Таванът само по някакво чудо не бе пропаднал съвсем.
Варщайн бе повлечен от тълпата, но успя да се изскубне и в същото време забеляза, че нестабилната част на тунела се ограничаваше в право като конец пространство пред и над Зарутер. От пода до тавана се рушеше само един полукръг от тунела, а не целият тунел. Този полукръг дори не бе много широк.
Зарутер продължаваше да крачи напред и макар че се движеше бавно, с умерени, почти тържествени крачки, изглеждаше сякаш се отдалечава с невероятна бързина. Вече се виждаше само като силует в струящата отвсякъде светлина.