— Това е Франке — каза Ломан. Почти си изкълчи ръката, за да достигне телефона на арматурното табло и погледна поред и двамата: — Кой иска да говори с него?
— Включете високоговорителя — каза Варщайн. — Нали сме съзаклятници, които нямат тайни един от друг? Или не е така? — Той се смя, но Ангелика, за която бе предназначена шегата, не реагира. В погледа и проблясна паника. Варщайн добре я разбираше. Вчера вечерта и бе лесно да отклони предложението на Франке, а не се искаше много смелост да вземеш решение, което не е окончателно. Сега тази резервна вратичка вече я нямаше.
Ломан натисна един бутон върху телефона и Варщайн каза високо:
— Добро утро, доктор Франке.
— Не е добро, Варщайн — гласът на Франке бе малко променен от връзката, но въпреки това Варщайн долови умората в него. А тя не бе физическа. — Дайте ми госпожа Бергер, моля.
— И тримата ви чуваме.
Ако това бе замислено като предупреждение към Франке, то не постигна целта си. Дори напротив.
— Добре — каза той. — Спестявате ми необходимостта да го повтарям три пъти. Предполагам, че сте помислили върху предложението ми?
— Да — отговори Ангелика. Изглеждаше така, сякаш изпитва физическа болка, но гласът и звучеше удивително твърдо. — Не съм променила мнението си. Нямам какво да ви кажа.
— Разочаровате ме — въздъхна Франке, но гласът му съвсем не звучеше разочаровано. Не бе дори изненадан. — Решението ви е глупаво, а досега не ви смятах за глупачка. Трябва да знаете, че сама нямате никакви шансове.
— Не съм сама и мисля, че досега тримата добре се справихме.
— До този момент просто ви давах възможност да го правите — поправи я Франке. — Може и да съм подценил решителността ви, но втори път няма да допусна същата грешка. Варщайн?
— Да?
— Трябва да говоря с вас.
— Мислех, че вече го правите.
— Не по телефона. Къде можем да се срещнем? Да речем, след час и половина или по-добре, два?
— Да се срещнем? — неволно повтори Варщайн. — Вие май сте полудял! Нали наистина не мислите, че ви вярвам?
— Имате думата ми! Гарантирам на вас и на приятелите ви свободно придвижване и един час преднина, ако не се споразумеем.
Ломан правеше някакви мимики, но Варщайн не му обърна внимание. Гласът на Франке продължаваше да е уморен и отчаян, но вече се долавяше и нещо друго в него. Нещо, което не можеше да определи, но което го безпокоеше.
— Стига с тези номера! Не сме герои на евтин криминален роман!
— Вие започнахте играта на стражари и апаши. Значи?
Мислите в главата на Варщайн препускаха с бясна скорост. Нещо му подсказваше, че предложението на Франке е искрено. Можеше почти да пипне паниката, която се криеше зад умората и несръчно надянатото отгоре спокойствие. Но след всичко, което се бе случило, просто не можеше да му вярва. Изминаха няколко секунди без никаква реакция и Франке продължи:
— Вече започна да ми омръзва да ви заплашвам, Варщайн, но поне от вас очаквах повече разум. Знаете, че няма да успеете. Ако наистина поискам, и вие, и приятелите ви най-много след два часа ще седите в някоя затворническа килия.
— Защо тогава не го направите? — попита нападателно Ломан.
Франке не му обърна внимание.
— Всичко, което искам, е да говоря с вас. Може би ще намерим решение за вас и за приятелката ви. Казвам истината. Знам къде е мъжът и и съм готов да я заведа при него.
— Но не и да я върнете, предполагам — каза Варщайн.
— Може би не веднага — призна Франке. — Но ви гарантирам, че нищо няма да ви се случи. Нито сега, нито по-късно. Ако чуете какво искам да ви кажа, сигурно ще ме разберете.
— Това е клопка! — прошепна Ломан. — За колко ли глупави ни смята тоя тип?!
— Що се отнася до вас, предпочитам да не отговарям сега на въпроса ви — обади се Франке.
Ломан и Варщайн се спогледаха учудено. Журналистът бе говорил наистина много тихо. Телефонът явно имаше свръхчувствителен микрофон.
— Трябва ми малко време да помисля — каза Варщайн.
— Разбирам. Ще се обадя точно след два часа. И моля ви размислете добре. Просто нямаме вече много време за разговори — той прекъсна връзката.
— Лъже! — ядосано каза Ломан. — Нали няма да се хванете на въдицата му?
— Спечелихме два часа — отвърна остро Варщайн. — Какво повече искате?
Ломан се накани за гневен отговор, но Варщайн просто стана, промъкна се край него и излезе от колата. Точно сега нямаше никакво желание да се кара с Ломан. Разговорът с Франке го бе ангажирал повече, отколкото искаше да си признае. Заинтригува го не толкова това, което Франке каза, а това, което премълча. Беше изпаднал в паника. Нещо ставаше на Гридоне и може би бе по-лошо, отколкото предполагаше.