Ангелика щеше да отговори, но Варщайн направи гневно движение с ръка.
— Чуй ме сега! Това тук не е игра! И Франке не е човек, който ще позволи да си играят с него! Сама видя на какво е способен и повярвай ми, това далеч не е всичко. Когато се обади, ще се съглася да се срещна с него, а ти ще ме придружиш. Няма да позволя да тичаш към гибелта си само защото един побъркан старец е бръщолевил глупости, които и аз сигурно не съм разбрал както трябва! Ще чуеш какво ще ти каже и след това ще отидеш с него.
— Ти ли решаваш това? — Тонът, с който го каза, не отговаряше на думите и, Гласът и бе много нежен, а това още повече разгневи Варщайн. Не понасяше да се отнасят майчински с него.
— Да, по дяволите! И искаш ли да знаеш защо? Защото ти така искаше! Ти дойде при мен и ме помоли да ти помогна да намериш мъжа си. Е, сега можеш да го намериш. Франке ще те заведе при него. За теб няма повече никаква причина да оставаш с нас!
— А може би има — каза Ангелика и се приближи към него. Имаше нещо непознато в погледа и. Не, всъщност не бе непознато. През цялото време бе било там, но той просто не го виждаше. Внезапно осъзна, че тя беше права. Само че той не знаеше кой от тримата бе точно — този, който вижда, или този, който знае, но през цялото време знаеше тя кой е — този, който обича.
— Моля те, недей! — каза тихичко той.
Тя спря, но и без друго повече не можеше да се приближи — бе достатъчно близо. За първи път наистина осъзна колко прекрасна бе зад фасадата от решителност и сила, която бе издигнала около себе си. Усещаше парфюма и уханието на косата и което се смесваше с мириса на цигарен дим. Странно — той вече не го дразнеше.
— Ако е заради Франк…
Варщайн сложи пръст върху устните и. Тя лекичко потрепера от допира му и той бързо дръпна ръката си.
— Не, не е заради него. Просто… моментът не е подходящ, това е всичко.
А може би бе точно обратното. Дълбоко в себе си чувстваше, че тя е права, а той — не. Нямаше неподходящ момент да обичаш някого. Ами ако това бе последният момент, който имаха? Тази вечер или най-късно утре щяха да пристигнат в планината — независимо по какъв начин, и вече едва ли щяха да имат време да променят нещо. Без да каже нищо, той я притегли към себе си и я целуна.
— О, извинете!
Варщайн почти уплашено се дръпна. Този път изненадата не бе никак приятна — зад него стоеше Ломан и върху лицето му бе изписана безсрамна усмивка. На Варщайн му се прииска да забие юмрук в мутрата му.
— Надявам се, че не идвам в неподходящ момент — продължаваше цинично да се хили Ломан. — Ако имате нужда от колата, само кажете. С удоволствие бих се поразходил половин час наоколо.
— Обадихте ли се, където трябва? — попита хладно Варщайн.
Усмивката от лицето на журналиста изчезна.
— Не, проклетият телефон вече не работи.
— Преди пет минути работеше — обади се Ангелика.
— Така ли? Представете си, въобще не се сетих! Франке сигурно го е изключил.
Ангелика погледна уплашено.
— Значи тогава знае къде се намираме?
— Предполагам, че да — каза Варщайн и се опита да я успокои: — Но за да прекъсне линията, не е нужно да знае точно къде сме. Така или иначе ще трябва отново да я оправи, ако иска да ни се обади.
— Въпреки това трябва да изчезваме оттук — каза Ломан и прокара пръст по вратата на колата. Погледна върховете на ноктите си и направи ядосана физиономия. — Още не е съвсем изсъхнала, но ако не ни завали силен дъжд, може и да успеем. Хайде, качвайте се и да тръгваме!
12.
— Знаете ли какво означава понятието „черна дупка“? — попита Франке. В немного високата, но просторна мраморна зала, която образуваше преддверието на Святая светих на магистрата на Аскона, думите му отекнаха продължително и по някакъв особен начин, който прекрояваше смисъла им, без Роглер да разбира как и защо.
— Да — отговори той. Забеляза изненадата в погледа на Франке и допълни със съзнателно смутена усмивка: — Или поне приблизително.
Това не отговаряше съвсем на истината. Роглер съвсем не беше глупав, а имаше и телевизор. Освен това обичаше и да чете. Но едно от първите неща, които разбра за Франке, бе, че той принадлежеше към онези учени, които по принцип смятаха хората без висше образование за глупави и си умираха да се хвалят със знанията си. Това дразнеше Роглер, но той много добре знаеше, че това е изпитан метод да оставиш другите просто да говорят, вместо да им задаваш въпроси.
— Може би ще е добре да ми обясните по-подробно — добави той. — За по-сигурно, за да разбера какво ще ми кажете.
Същевременно ускори крачките си, защото искаше по-скоро да излезе оттук. Последният половин час заниманието му бе да слуша плачливите вайкания на градските първенци, които се жалваха за милионите франкове загуби за града и непоправимите вреди, нанесени на туризма. Като че ли сега му беше точно до това! Освен това бе и малко ядосан на Франке. Тайничко се бе надявал, че германецът ще използва явно огромното си влияние, за да го подкрепи в неловката ситуация. Макар че Роглер все още не бе успял да установи как и защо, но той притежаваше достатъчно власт, за да прави в тази страна, каквото си поиска. При това тя не бе неговата родина. Но противно на очакванията му Франке пое ролята на непричастен наблюдател и безмълвно гледаше как Роглер се справя с положението на това събрание на мъдри глупци. Той, разбира се, успя, но сега се чувстваше сякаш бе пробягал маратон и краката му сякаш бяха пълни с олово. Би предпочел няколко часа разпит на дилър на дрога. Вече бяха излезли от кметството, когато Франке наруши мълчанието и реши да изпълни желанието на Роглер.