— Знаете, че и Слънцето старее както и човекът или животните, както всичко във Вселената. — Той посочи към небето, където точно в момента слънцето не се виждаше, защото бе закрито от дъждовни облаци, които така ниско се стелеха над града, че човек имаше чувството, че може да ги пипне. А иначе бе доста топло и Роглер се изкушаваше да съблече якето си. Но топлината не бе никак приятна.
— Животът на едно слънце продължава десет-дванадесет милиарда години — продължи Франке. — Някои слънца просто изгасват и умират като стар човек, който ляга и затваря очи, а други се превръщат в Нова. Знаете какво е това, нали?
— Не съвсем — промърмори Роглер. Знаеше, разбира се, и съвсем нямаше желание да слуша лекции по астрофизика за начинаещи. Но подозираше, че Франке щеше още повече да приказва, ако поне не показваше интерес.
— Казано дилетантски, те експлодират. Използват цялата си енергия за една-единствена гигантска експлозия. Ако нашето Слънце се превърне в Нова, топлината при нас ще е достатъчна да разтопи земната кора. Планетите от вътрешната страна по всяка вероятност ще бъдат разрушени. Най-малкото Меркурий просто ще се изпари. Но такава опасност не съществува — или поне не в следващите пет-шест милиарда години — допълни той с успокоителен тон, сякаш бе очаквал, че Роглер ще се стресне от думите му.
— Много старите слънца понякога се превръщат в така наречените червени гиганти — раздуват се и започват да изстиват. Накрая отново се свиват и стават бели джуджета, малки слънца, малко по големи от нашата Луна. Последният стадий, който на нас ни е известен, е неутронна звезда — така наречените черни джуджета.
— Черни ли? — попита Роглер. — Какво общо имаше това, по дяволите, с всичко, което ставаше тук?
— Те, разбира се, не са наистина черни — усмихна се Франке. — Наричат ги така, защото не се виждат, а са само черни петна в Космоса. Масата на една такава неутронна звезда не може да бъде описана. Представете си цялата материя на едно слънце, свита до кълбо с диаметър десет-дванадесет километра. Едно парче колкото тенис топка от такава звезда би тежало хиляди тонове.
Стигнаха до колата, с която бяха пристигнали, и се качиха. Усетиха наситена миризма на кожа и прясно намазано с восък дърво. Тук вътре въздухът бе по-приятен, бе прохладно и не толкова задушно, колкото отвън. Заради матираните стъкла Роглер имаше чувството, че вече се е мръкнало, Франке явно бе дал нарежданията си още преди това, защото шофьорът потегли още преди да са затворили вратите.
— Но с това нещата не свършват — Франке посочи към облицования с кожа таван на автомобила. — Не само масата, но и гравитацията на такава неутронна звезда е чудовищна. Толкова огромна, че изкривява светлината. Черните звезди не са наистина черни, както вече ви казах. Изглеждат ни черни, защото притеглянето им е толкова силно, че задържа светлината.
— И какво става с тази светлина? — попита Роглер. Франке се усмихна.
— Добър въпрос. Никой досега не е изследвал достатъчно добре неутронните звезди, за да може да отговори на този въпрос. Само за да сме наясно — движим се в сферата на чистите предположения. Никой човек не е виждал неутронна звезда или черна дупка. Открили сме няколко обекта във Вселената, които са добри кандидати да бъдат такива, но никой не е доказал окончателно съществуването им.
— Черната дупка възниква от неутронната звезда — предположа Роглер.
— Да, накрая — потвърди Франке. — Гравитацията върху такава неутронна звезда накрая става толкова силна, че материята се свива. Протони и неутрони се сбиват. Междинните пространства между атомите вече не съществуват. Звездата е просто маса с плътност и притегляне, които не можем да си представим. Всичко, което би попаднало в близост до такава черна дупка, незабавно би било погълнато — космичен прах, метеорити, но и планети, цели слънчеви системи, може би и цели галактики. И това нещо продължава да се свива, докато се превърне просто в точка във Вселената.