— Момент — каза Роглер. Въобще не възнамеряваше да подлага на съмнение думите на Франке, но логическата грешка веднага му направи впечатление. — Предмет с такава плътност би трябвало да пробие земната повърхност и…
— …да пропадне до ядрото на Земята — прекъсна го Франке. Изглеждаше радостен, че Роглер сам стигна до това заключение. — Ако масата му е достатъчно голяма. Но ако не е, а да речем тежи само няколко грама и диаметърът му е едва стотна част от този на атом, тогава може да влезе в химична връзка с материята, върху която се удря. Знам, че звучи фантастично, но е възможно.
— Дори и да беше възможно, щеше да погълне Земята!
— А кой ви казва, че вече не го прави? Говорим за неща, които се случват в космически измерения на времето. Да приемем, че наистина е така — преди няколко милиона или, ако щете, преди хиляди години блуждаеща черна дупка пресича орбитата на Земята и попада в нейното гравитационно поле. Прав сте, че ще започне да всмуква материята към себе си. Но този процес продължава много дълго, безкрайно дълго. Вероятно милиони години.
— И вие смятате, че това е причината за всички тези… неща? — попита Роглер със заекване. Усещаше, че Франке не го лъже, но едно беше да гледа по телевизията в „Картини от науката“ за черни дупки и свиващи се галактики, а съвсем друго — наистина да се сблъска с това.
— Не съм сигурен — каза Франке след кратко мълчание. — Допреди съвсем кратко време бях, дори бях убеден. Толкова твърдо убеден, че последните три години от живота си се занимавах само с изследването точно на тези неща. Но сега… Той поклати замислено глава. — Изведнъж нещата започнаха да не се връзват…
— Нали сам казахте, че в близост до такава черна дупка може да се случи буквално всичко.
Франке не каза нищо и Роглер използва възможността да зададе въпроса, който подсъзнателно бе таил през цялото време.
— Ако наистина вярвате, че е така, доктор Франке, защо тогава е всичко това? Да не искате да ми кажете, че сътворихте целия този хаос, за да изпитате една научна теория?
Франке гледаше вторачено някъде край него в пространството.
— Много ми се иска да е така. За Бога, Роглер, ще ми се да съм се заблудил и в тази планина да няма нищо друго освен камъни. Но се страхувам, че не е така. — Той се засмя. — Май не разбрахте какво ви разказах, а?
— Напротив — отвърна объркан Роглер. — Но…
— Не сте ме разбрал — каза разочаровано Франке. — Дори не сте ме слушал както трябва. А още по-малко сте си отварял очите и сте гледал какво става наоколо. Значи мислите, че действам безотговорно? Схващате ли изобщо за какво приказвам?
— За черна дупка — изстреля автоматично Роглер. — Научна…
— По дяволите, няма ли да започнете да мислите най-после! — прекъсна го Франке. — Не ви говоря за научни теории, а за края на света!
Не стига, че от няколко дни насам времето съвсем се беше объркало, ами вече повече от седмица жителите на Чентовали изпитваха на гърба си небивало досега нашествие на чужденци, при това в по-голямата си част съвсем побъркани, както смяташе Турлингер. Ако зависеше от него, още преди петдесет години тази част на Алпите трябваше да бъде забранена за туризъм и най-вече за чужденци. Не че имаше нещо против тях, бяха му съвсем безразлични, само да си седяха вкъщи.
— Сигурен ли сте, че това е пътят?
— Сигурен съм — отвърна Турлингер, без да се обръща и без да забавя крачка. — А ако викнете още малко по-силно, сигурно ще ви чуе някой, който можете да попитате.
Облеченият в зелена парка мъж, който го следваше на две крачки, не каза нищо, но Турлингер почти усети как пребледня и макар и да не се обърна към него, бе сигурен, че уплашено се озърна наоколо.
Турлингер презрително изкриви лице. Както повечето от местните хора в тази долина на Тесин и Йозеф Турлингер се прехранваше от туризма, по-точно от чужденците. Е, не съвсем легално като повечето от останалите, защото голяма част от доходите си изкарваше, като водеше туристите до отдалечени места, които иначе биха достигнали по-удобно и на по-прилична цена и като им предлагаше оказионни стоки, които получаваше на минимална цена от един малък магазин в Локарно. Това обаче ни най-малко не му пречеше да презира всички чужденци. Дори колкото повече му плащаха, толкова по-голямо бе презрението му.
По тази негова малко изкривена логика, както той сам си признаваше, сега би трябвало от дъното на душата си да мрази мъжа, който тежко пъшкаше след него по стръмния склон и напразно се опитваше да го настигне. В известна степен го и правеше, но Турлингер не беше глупак. Много добре знаеше, че раздразнението и натрупалият се гняв бяха насочени повече към него самия, отколкото към този французин или белгиец, или фламандец — нямаше значение какъв беше.