Истината беше, че е чужденец и че когато вчера се появи, вътрешният му глас му подсказа, че трябва да го разкара, преди да си е отворил устата. Но той не го послуша. А и как можеше при тая тлъста пачка банкноти, която мъжът размаха под носа му?
Досега десетина пъти вече се бе проклел, че не отказа. Младежът наистина му предложи много пари и Турлингер накрая ги взе и се съгласи да го преведе през планината до Порера. Но освен това го накара да пристъпи един от малкото си железни принципи — да не се лакоми. Когато водиш живот на ръба на позволеното, както беше при Турлингер, много важно бе да не се лакомиш. Но маршрутът бе лек — пет, нека да са седем часа (с такъв повлекан като този!) в едната посока и малко по-малко в обратната. А сумата, която получи за това, се равняваше на добър седмичен доход.
Въпреки това бе грешка. Още в самото начало го предусещаше, а през последните три-четири часа предположението му се превърна в убеденост. Този тип непрекъснато му ходеше по нервите. Вместо да си пести силите за изкачването на върха, той непрекъснато дърдореше, при това само глупости. А към това се прибави и още нещо. Само през последния един час над главите им два пъти прелетя хеликоптер. От опитните очи на Турлингер не убягнаха следите, които пресякоха. Следи на мъже с тежки ботуши, а на едно място имаше пресни кучешки изпражнения. Ако не знаеше каква е истината, можеше да се закълне, че е полицейски патрул. Само че в тази долина нямаше какво да се пази и наблюдава.
— Чакайте малко, мосю. Имам нужда от… малка почивка.
Турлингер извърна очи и в последния момент преглътна презрителната забележка, която му бе на езика. Бе получил само половината от договорената сума и нямаше нужда да дърпа дявола за опашката. Може пък по обратния път да позаобиколят, помисли си ехидно. Да се спуснат по някой и друг по-стръмен склон например или по някоя малка стена.
Погледна внимателно към небето и в двете посоки, после се обърна и отиде при мосюто. Не се виждаше никакъв хеликоптер, нямаше и патрули! Всичко изглеждаше съвсем нормално. Но не беше. Нещо го смущаваше.
Може би, разсъждаваше той, докато се облягаше върху ствола на едно дърво на около три крачки от приказливия си клиент, така, че да може да държи под око и него, и околността, може би е заради кучетата. Те го изнервяха. Турлингер не можеше да понася кучета, защото бяха, така да се каже, естествените му врагове. Следите можеха да се заличат, а от хора преследвачи можеше да се скриеш или просто да им избягаш. Даже и хеликоптерите, които видя, не го тревожеха много-много. Те бяха практични, ако искаш да видиш нещо, но да приземиш такъв миксер в тая непроходима местност, това и най-добрият пилот щеше три пъти да премисли, преди да го стори. А кучетата бяха истинска напаст. Не им трябваше да виждат някого, за да разберат, че е тук. Подушваха те даже и на километри, когато вече смяташ, че си на сигурно място, и във всякаква местност се придвижваха по-бързо и бяха по-издръжливи от човека. Ако зависеше от Турлингер, и кучетата трябваше да бъдат включени в забранителния списък за тази част на страната — веднага след туристите.
Дълбоко в себе си усещаше, че и това не е истинската причина за безпокойството му. Имаше още нещо, което бълбукаше под повърхността на съзнанието му, някакво неясно усещане, което не можеше да определи, но то бе много интензивно, за да го пренебрегне.
— Трябва да тръгваме — каза Турлингер след малко. — Чака ни още доста път. А после трябва и да се връщаме.
— Само още една минута — помоли мосю. Върху лицето му се изписа усмивка, с която явно смяташе да предизвика разбиране у Турлингер. Единственото чувство обаче, което засили у него, бе презрението му. — Не съм свикнал, разбирате ли?
Турлингер посочи склона.
— Порера е зад този баир, не е много далече.
Погледът на мъжа проследи ръката му и усмивката стана още по-болезнена. Това, което Турлингер нарече не много далече, бе повече от километър стръмен склон. А усмивката му щеше да стане сигурно и още по-измъчена, ако знаеше, че последната част от отсечката наистина тревожеше Турлингер. Най-отгоре върхът бе съвсем гол. Гората, в чийто край сега почиваха, свършваше малко по-нататък. Горе имаше само няколко храсталака и гладки, покрити с мъх скали, зад които и куче не можеше да се скрие. Ако се появеше някой от проклетите хеликоптери, пилотът просто не можеше да не ги види.