— Наистина ли? — попита Турлингер предпазливо.
— Не макар че някои биха ме нарекли такъв и с удоволствие биха ме изправили до стената.
А-ха, значи все пак си, помисли си Турлингер. Не трябваше да приема маршрута! Може би вече си бе подписал и смъртната присъда с този клиент!
— Журналист съм — добави мъжът.
— Журналист?
— По-точно фоторепортер. А това ще бъдат снимките на живота ми. И ако решите — и на вашия. Мога да ви дам, на преден план, ако искате. Историята ще гръмне като бомба. Освен това все пак вие ме доведохте дотук.
Турлингер не мислеше, че иска точно това. Всичко, което искаше, бе да се махне, колкото се може по-скоро. Беше много объркан и твърде силно се страхуваше, за да разсъждава дали човекът до него казваше истината или не.
— Долу става нещо ужасно — продължаваше журналистът, не преставайки да фотографира. — И хората нищичко не знаят. Но ще им пресоля супата аз на тия… Откога пътят е затворен?
— От една седмица, мисля. — Отговорът на Турлингер не беше много убедителен, но това явно бе достатъчно за придружителя му.
— Значи, откакто съобщиха за така нареченото нападение — каза мрачно той, сякаш точно това очакваше да чуе. — Терористи! Ще се пукна от смях!
— Да не искате да кажете, че нападението срещу влака… Не са ли били терористи?
— Знаете ли къде точно се намираме? Точно над тунела. Разгледах внимателно картата. Ако вземете лопата и започнете да копаете долу в селото, ще попаднете на тунела Гридоне. А това не е никак случайно.
Сега вече Турлингер съвсем се обърка. Не разбираше какво общо има едното с другото и изговори въпроса си на глас.
— И аз не знам — отговори журналистът. — Но едно ми е ясно със сигурност — тук нещо намирисва.
— Може пък да са открили нещо — рече безпомощно Турлингер.
— Бъдете убеден, че е така. И то нещо много голямо.
Ами ако присъствието на войниците долу в селото е заради нещо съвсем друго? — помисли си Турлингер, но не каза нищо на глас. Внезапно страхът му взе друга посока. Целият си живот бе прекарал в тези планини. Най-големият град, в който беше ходил, бе Локарно и за света отвъд високите върхове на родината си знаеше само това, което чуваше от радиото и телевизията. Но това не означаваше, че беше глупав. Порера бе херметически изолирана от останалия свят, а за това трябваше да има основателна причина. Ами ако е избухнала някоя болест? Или пък са открили нещо изключително опасно? Преди време беше чул за някакъв самолет, който изпуснал атомна бомба, просто ей-така. Тогава много се смя и реши, че съобщението е голяма глупост. Но сега хич не му беше до смях.
— Хайде да се махаме, моля ви!
— Трябва да отида по-близо. Искам да разбера какво става.
— По-близо ли?! — Турлингер ужасено се изправи, но бързо наведе отново глава. — Да не сте полудял?
— Ще отида сам. Вие останете тук, няма да се бавя.
— Ще ви хванат! Бъдете разумен! Долу гъмжи от войници…
— Да, и сигурно от камери и уреди с инфрачервени лъчи. Не се тревожете, подготвен съм за всичко. — Със сръчно движение мъжът разглоби камерата и я смени с малка правоъгълна кутийка с плосък монитор и множество малки лампички, които при натискане на едно копче светваха със зелена или червена светлина.
— Просто останете тук и ме изчакайте. — Той извади бинокъла и го подаде на Турлингер. — Ето, вземете това. Ще бъдете, така да се каже, моята тилова охрана. Пазете добре това тук. Ако с мен се случи нещо, изпратете го с бърза поща до редакцията на Таймс в Лондон. Ще ви възнаградят пребогато, обещавам ви.
На Турлингер никак не му се искаше да се стига дотам. Не искаше и да има нищо общо с това, което се случваше пред него, но другият просто не забеляза нежеланието му, тикна бинокъла в ръцете му и нарами раницата. И преди Турлингер да успее да каже нещо, вече слизаше приведен по склона.
Макар че наоколо имаше само съвсем малко храсти, той чудесно успяваше да ги използва, за да се прикрива. След няколко секунди, макар и против волята си, Турлингер долепи окулярите до очите си и започна внимателно да следи слизането му. Репортерът вървеше приведен и непрекъснато спираше, за да се огледа и да погледне към малкия уред, за който Турлингер предполагаше, че по някакъв начин го предупреждава за скритите радари или невидими клопки, които войниците сигурно бяха поставили. Той не се движеше по права линия към селото, а като че ли правеше произволни зигзаги. Понякога дори се връщаше малко назад, после продължаваше надясно или наляво. Трябваха му около двадесет минути, за да се доближи до селото. През цялото време Турлингер го наблюдаваше, без да помръдне. Умът му работеше трескаво, но самите мисли като че ли течаха някак мудно. Сега вече можеше просто да стане и да поеме към дома, нищо не го спираше. Ако този младеж наистина беше това, за което се представяше, не можеше да му направи кой знае какво. Въобще не го интересуваше да го покажат на голяма снимка — дори напротив. А ако пък беше нещо друго, например шпионин — тази възможност Турлингер съвсем не беше изключил, — тогава така и така щеше да го убие. Беше гледал достатъчно криминални филми и много добре знаеше как стават тия работи.