— Двата часа вече изминаха — върна се Ангелика на предишната си мисъл. Тръсна глава, взе телефона и го прехвърли няколко пъти в ръцете си, сякаш така можеше да накара Франке да се обади. След малко въздъхна и го окачи на мястото му.
— Няма никакъв смисъл — обади се Ломан. — Играчката не работи. И така ще бъде, докато Франке сам не я включи. — Гласът му звучеше почти радостно. — Може би е прехвърлил номера!
Ангелика извъртя очи. Не каза нищо, но се обърна демонстративно настрани и в следващите пет минути гледа безмълвно през прозореца.
Както винаги, когато нетърпеливо чакаш нещо, и сега времето сякаш едвам-едвам се влачеше. През равномерни интервали Варщайн поглеждаше към часовника на арматурното табло и към километража. Напредваха добре, много по-добре, отколкото очакваше в катастрофалното начало на пътуването им. Движението по магистралата все още бе много интензивно. Заради затворената директна железопътна връзка магистралата сигурно бе двойно по-натоварена от обикновено. Но до този момент не бяха попадали в задръстване, а и съобщенията по радиото не предупреждаваха за това.
— На следващия паркинг ще трябва да заредим — каза след известно време Ломан. Никой не му отговори и след кратко мълчание той добави: — И най-късно тогава ще трябва да вземем решение какво ще правим.
— Какво решение? — попита Варщайн, макар че и тримата знаеха за какво става дума.
— Какво ще правим по-нататък. И дали изобщо ще продължаваме. Нищо няма да споменавам за това, че куп пари и време ми отидоха на вятъра само защото вие двамата изведнъж се отказвате насред път. Това си е ваше решение. Но хич не ми се иска да хвърлям още пари и още повече време само за да разглеждам задръстените магистрали на Швейцария.
— Няма какво да се прави по-нататък — каза Варщайн. Всъщност въобще не му се отговаряше. Нямаше какво вече да се обсъжда. Всичко, каквото имаше да каже по този въпрос, бе казано. Въпреки това продължи. — Мислех, че е ясно. Дойдохме тук, за да помогнем на Ангелика да открие мъжа си. Франке ще я заведе при него.
Ломан се изсмя.
— Много ми се иска да съм толкова наивен. Добре, добре, — вдигна той примирително ръце, когато Варщайн се накани да каже нещо остро — нали казах, решението си е ваше. Но помислихте ли какво ще правим, ако не се обади?
— Ще се обади — каза убедено Варщайн.
— Щом казвате. Но представете си просто така, на шега, че е премислил или по някаква друга причина не се обади. Все пак спомена два часа, а вече минаха повече от три.
— Ще се обади — не се предаваше Варщайн.
— Е, добре тогава — Ломан издаде странен звук. — Ще се обади, така да бъде. Измина около минута в мълчание. После той пак подзе: — Ами ако все пак не се обади?
— Ще се обади.
Ломан се засмя, но не попита трети път. Останалото време, докато стигнат бензиностанцията, премина в нервно мълчание, което по-скоро засили напрежението, а не го намали. Варщайн въздъхна дълбоко, когато стигнаха бензиностанцията и Ломан излезе от колата.
— Бесен е — каза Ангелика, гледайки как Ломан изтегли маркуча и заобиколи с него колата. Варщайн беше зает с това да си създава грижи. На бензиностанцията не бяха сами и хората учудено поглеждаха петнистия им автомобил. Привличаха вниманието повече, отколкото му се искаше.
— Ще се успокои — рече накрая той. — Даже мисля, че го разбирам донякъде. Наистина е вложил доста пари и сигурно е смятал, че това е случаят на живота му. Рискове на професията — вдигна рамене той.
— Затова не мога да проумея, че така лесно се примирява — каза Ангелика.
— Не го прави. Хващам се на бас, че няма да се върне у дома, а ще продължи сам веднага щом ние се махнем. Но това вече е проблем на Франке. Сигурен съм, че ще се справи с него. Ангелика се обърна назад и го изгледа със странен поглед.
— А ти?
— Аз? Какво аз?
— Ти ще се справиш ли?
— С какво? С Франке ли?
— С примирението.
Варщайн прочете по лицето и колко трудно и бе да говори. Дълго рови и накрая извади цигара, запали я и чак след това продължи. Усети колко важно е за нея да говори за това.
— Дойде тук, за да оправиш някои неща. Знам, че искаше да ми помогнеш, но дойде и заради себе си. Това е добре. Но се питам дали е добре, че сега зарязваш всичко заради мен.
— Да зарязвам ли? Какво? — Варщайн горчиво се засмя. — Идеята си беше идиотска от самото начало. Не само от твоя страна, и от моя. Човек трябва да разбере кога губи. Аз загубих още преди три години. Не е нужно да изпитваш угризения, ако това е, от което се страхуваш. Така поне на един от нас може да се помогне.
Ангелика не отговори и Варщайн се запита дали това е наистина така, или е само извинение за собствената му нерешителност. Трябваше само да грабне проклетия телефон и да го хвърли надалече през прозореца и решението щеше да е взето.