— А може би е и така — измърмори Франке.
Гласът на пилота, който достигна до тях през слушалките, му попречи да отговори.
— По-надолу не мога да сляза. И тук вече е много рисковано. Завихрянето става много силно и ще е по-добре по-бързо да се махаме.
— Само още един момент — помоли Франке и погледна генерала, който направи съответния жест към пилота. После отново се обърна към прозореца и впери поглед надолу. Роглер се питаше какво виждаше там, което другите явно не виждаха. Но всъщност изобщо не искаше да научи отговора на въпроса си.
Ломан влезе в колата и се отърси като мокро куче. Заедно с него нахлу и вълна леден студ и влага, които допринесоха още повече за неприятната атмосфера вътре.
— Е? — попита Ангелика.
Преди да отговори, Ломан затвори вратата зад себе си отмести един мокър кичур от челото си.
— Нещата не изглеждат никак добре. Страхувам се, че по този път няма да стигнем много далеч. Затворили са Симплон.
Ангелика даде да се разбере, че това нищо не и говори.
— Това е тунелът — обясни Варщайн. — Единствената друга връзка за Аскона от тази страна на планината. Ще рече, че трябва да направим огромен завой и да минем през Белинцона и Локарно. Но ще трябва да пътуваме до утре на обяд. Най-малко.
— Така е — каза Ломан. — Или трябва да се върнем обратно и да минем от италианската страна. Но и този път е също толкова дълъг. А ако не и по-дълъг. Освен това ще стигнем най-много до езерото. Пътят около Лаго Маджоре обичайно е претоварен. Гарантирам, че в момента оттам въобще не може да се мине. Има ли някой идея как да продължим? Ще съм благодарен за всяко предложение.
— Нямаше да имаме такъв проблем, ако вие… — подхвана Варщайн.
— Не казвай нищо повече! — прекъсна го Ангелика. — В момента няма да ни помогне.
Тя, разбира се, имаше право, дори Варщайн почувства, че го прекъсна не за да защити Ломан, а за да избегне продължението на крамолата, която през целия ден неотлъчно ги следваше. Освен това по някакъв абсурден начин се чувстваше предаден от нея. Той обидено се обърна и загледа през прозореца.
Ломан си запали цигара и подаде отворения пакет на Ангелика. За изненада на Варщайн тя отказа.
— Благодаря. Мисля да направя малка почивка. Днес вече много пуших.
С това Варщайн можеше само да се съгласи. Въздухът в колата беше много тежък от дима, а от два-три часа насам леко, но постоянно го болеше главата. Не че не разбираше нервността на Ангелика. Всички бяха изнервени и имаха основателна причина за това. Ломан тръсна пепелта от цигарата си на пода и се разрови в жабката пред себе си. След малко извади оттам една карта.
— Имаме три възможности — каза той след малко. — Можем да продължим и наистина да опитаме през Локарно или да обърнем и да минем откъм италианската страна. Но това ще трае малко по-дълго.
— Няма да можем изобщо да заобиколим езерото — обади се Варщайн. — Току-що сам го казахте.
Ломан се ухили, издуха кълбо дим към него и каза:
— Че кой ви говори за заобикаляне на езерото? Едно езеро обикновено се състои от вода. А по водата пътуват кораби. Бихме могли да наемем едно корабче и да се опитаме да прекосим Лаго Маджоре. Само че не знам дали в момента това е възможно. — Той посочи към радиото, което през целия ден предаваше съобщения за падналия самолет и за спасителните работи. Само упорито мълчеше за подробности, но не бе нужна кой знае колко фантазия, за да си представи човек какво ставаше в момента около Лаго Маджоре. Вероятно имаше стълпотворение от хора.
— А третата възможност? — попита Ангелика.
— Можем и да се откажем от всичко — предложи Варщайн.
Ломан направи гримаса.
— В такъв случай възможностите са четири. — Той разгърна картата върху коленете си и посочи с димящия край на цигарата си върху едно определено място. — Намираме се ето тук. Дори и да минем по езерото — в което в момента не съм много убеден, че ще успеем, — това ще ни струва време, с което не разполагаме. За пътя през Локарно важи същото. Виждам само още един-единствен начин.
— Какъв? — попита Варщайн.
Ломан го изгледа с особен поглед.
— Отчаян съм от вас. Наистина ли не се сещате?
— Не — отвърна ядосано Варщайн. — За какво, по дяволите, ми говорите? Само тези два пътя водят до Аскона. Ломан въздъхна.
— Не. Има и един трети и вие би трябвало да го знаете. Нали сте го строил! Варщайн опули очи.
— Вие се шегувате!
— Сериозен съм като смъртта — отвърна Ломан. — Защо се гневите? Нали искахте да отидете там, или се лъжа?
— За какво всъщност говорите? — намеси се Ангелика.