— Горе на прохода има малък паркинг — продължи бързо той само за да каже нещо и да не и даде възможност да зададе въпроса. Беше достатъчно нервна. — Може би ще е добре да направим малка почивка там.
— Добра идея — съгласи се Ломан и обърна за секунда глава, за да погледне Ангелика. — Можете да ни направите кафе. Май имам нужда да пийна малко.
— С удоволствие — отвърна Ангелика. — Един от нас може да ви смени, поне за малко.
Ломан поклати глава:
— Не е нужно. Всичко е наред, само малко съм уморен. Но не се притеснявайте, карал съм и по по-лоши пътища.
Например шейна с кучешки впряг през Сахара, помисли си подигравателно Варщайн, но запази мисълта за себе си. Ако всичко вървеше така добре (или зле), както досега, имаха най-малко час и половина, докато стигнат върха. А напрегнат, Ломан достатъчно трудно се издържаше. Не биваше и да го ядосва.
След десет минути стигнаха най-високата точка на прохода и пред тях в тъмнината изникна паркингът, за който спомена Варщайн.
Беше пуст, но в калта личаха следи от гуми. Колата е била тук преди немного време. Тази мисъл не хареса на Варщайн. Никой не би дошъл дотук в това време, ако не му беше наложително.
Мислите на Ломан течаха в същата посока, защото докато насочваше колата към едно горе-долу по-устойчиво място, откъдето не можеха да тръгнат нанякъде, загрижено гледаше вкопаните дълбоки дири. Въпреки това се престори, че не е забелязал нищо, и Варщайн бе доволен. Понякога наистина най-доброто решение беше да си затваряш очите пред истината.
Ломан изключи двигателя и с въздишка на изтощение се облегна назад в седалката. Твърдението му преди малко, че е леко изморен, си беше чиста лъжа. Ангелика мълчаливо отиде да направи кафе, а Варщайн се пресегна и извади картата. Оказа се, че не е много добра. Проходът и пътят, който водеше дотук, бяха указани, но всичко след прохода изглеждаше на смътната светлина като сиво-зелена бъркотия. То така си и беше в действителност. Тунелът, който бе донесъл дългоочакваното улеснение на движението около Локарно и Аскона, бе довел до окончателната смърт на тази част отвъд планината. Имаше няколко малки селища от по десетина къщи и най-много църква, които не можеха да бъдат открити на никоя карта, както и няколко отдалечени стопанства. Явно транспортът, който е минавал оттук, след откриването на тунела Гридоне съвсем е замрял.
— Случайно да знаете къде се намираме? — попита подигравателно Ломан.
Варщайн не откъсна поглед от картата, но кимна с глава.
— Исках само да… Мислех си колко време още ни трябва.
— И?
— Два часа, а може и повече — отвърна предпазливо Варщайн.
— Да се надяваме, че дъждът ще престане — измърмори Ломан. След кратка пауза додаде тихо, за да не го чуе Ангелика: — На няколко пъти бяхме на косъм. Можехте да ме предупредите, че пътят е толкова опасен.
— И аз не знаех — призна си Варщайн. — Спомените ми са някак други.
За негова изненада Ломан се съгласи:
— Неприятните неща се забравят бързо. Значи два часа, казвате?
— Най-малко. Но опасната част вече минахме. Пътят надолу е с много завои и на някои места е много тесен. Но най-лошото, което може да ни се случи, е да слезем в канавката. Повече пропасти няма.
— И това ще е достатъчно зле — усмихна се накриво Ломан. — И някакси смешно, не мислите ли? След като почти стигнахме, да спрем на пет километра от целта… — При тези думи той остро погледна Варщайн, сякаш искаше да му каже, че много добре знае какво смята той да направи.
— Нека все пак един от нас да ви смени — предложи Варщайн. — Изглеждате изтощен.
— Така е. При това време два часа са по-изморителни от двайсет при нормално шофиране.
— И въпреки това искате да извървите целия път през тунела?
Ломан замълча за момент.
— Ще видим — усмихна се уморено. — Знаете ли, рядко планирам нещата. В повечето случаи действам спонтанно и това се оказва правилно. Най-големите ми провали са ставали, когато много точно съм планирал всичко.
— Като това пътуване?
— Как ви хрумна? За мен си струваше — получих си историята.
— Ами ако ни хванат, преди да разберем какво всъщност се е случило?
— Тогава имам друго в запас — равнодушно каза Ломан. — Не сме нито в Дивия запад, нито в Русия или Китай. Франке може и да е влиятелен, но не може да направи така, че просто да изчезнем.
— Надявам се да сте прав.
— Вие надценявате този човек. И това е причината, поради която винаги ви е побеждавал.