Гледайки огромната маса плътно притиснати един до друг хора, които блокираха крайбрежната улица пред тях, в този момент Роглер и в това се съмняваше. Сигурно бяха стотици, даже хиляди, всички наблъскани пред ниската стена от другата страна на улицата, за да могат да гледат към езерото. Роглер изпитваше към тях смесица от гняв и презрение, Франке му бе разказал за падането на самолета и той предполагаше, че тълпата се беше събрала, за да наблюдава мястото на произшествието, макар че то се намираше на почти километър оттук, на другия бряг на Лаго Маджоре, и едва ли можеше да се види нещо друго освен няколко блещукащи над водата светлини. Не можеше да понася зяпачите. Професията му, при която много по-често от другите хора се сблъскваше с насилствена смърт и разрушения, бе направила така, че даже направо ги мразеше.
Но сега го очакваше изненада. Тълпата не се беше събрала, за да гледа спасителните работи. Що се отнасяше до тях, бе прав — на доста голямо разстояние от тях по повърхността на водата пробягваха светлините на прожектори и нещо като че ли гореше, но това беше всичко, което можа да види. Много по-добре обаче можеше да различи какво ставаше от другата страна на стената. Гледката бе толкова абсурдна, че той отведнъж спря и опули очи.
Трябваше да мине известно време, докато в главата му се избистри мисълта, че това тук наистина бе причината, поради която сутринта го бяха извикали в кметството. От онази страна на крайбрежната алея една тясна ивица трева с няколко добре поддържани дървета разделяше езерото от сушата и сега там се тълпяха десетки от възможно най-странните фигури, които Роглер някога бе виждал. Повечето бяха облечени в чуждоземски пъстри одежди — сарита, пончо, плащове, наметала, набедрени препаски. Роглер виждаше пред себе си всевъзможни облекла, каквито съществуваха, само не и тукашните. Лицата бяха с азиатски и индийски черти, имаше черни, индианци, ескимоси и аборигени, накратко — цялото събиране представляваше карнавална гледка на вълшебници, шамани и магьосници. Само дето в картината нямаше нищо смешно. Изведнъж изпита ужас, който, и сам не можеше да си обясни, а и не искаше. Да се доближи до него означаваше да се доближи до причината за него, а от това изпитваше панически страх. Гледката на странните шарени фигури го изпълни с усещането за приближаващо нещастие, за нещо, което щеше да е много по-лошо от всичко, което досега си е представял. А след всичко, което преживя днес, вече можеше доста неща да си представи.
— Господин капитан! Добре, че сте тук!
Роглер се обърна и се озова лице в лице с един най-много двадесетгодишен полицай, който с мъка си пробиваше път през тълпата към него. Видя, че младежът не бе сам — след него пет-шест полицаи смело и отчаяно и почти безрезултатно се опитваха да изтласкат множеството, така че да има малко свободно пространство на улицата. Уж никой не се съпротивляваше, но в крайна сметка усилията им бяха без видим резултат. И малцината, които се опитваха да изпълнят нарежданията на полицаите и да освободят пътя, бяха тласкани отново напред от напиращата тълпа.
— Какво става? — попита Роглер. Посочи тълпата, после странното шествие от другата страна: — Какво правят тези тук?
— Не знам, господин капитан. Попитахме ги, но говорят само нещо неразбрано.
Това не беше съвсем вярно. В очите на полицая Роглер прочете, че приказките им са му се сторили по-скоро страшни, отколкото неразбрани. Ясно си спомни срещата със стария абориген и преглътна острата забележка, че това не е отговор на въпроса му.
Обърна се и отново впери поглед към насъбраните шамани. Може би бяха стотина. Роглер не можеше да различи какво точно правеха, но беше ясно, че правеха нещо, и то всички заедно. Горяха няколко огъня. Мъжете (Роглер установи, че бяха само мъже) седяха или стояха на групи, но никой не говореше и почти никой не се движеше. Забелязваше се само някой неволен жест, леко повдигане на ръка или бегло движение, това беше всичко. Имаше нещо, което обедняваше мъжете, което бе над всички явни различия и ги свързваше в нещо Голямо.
Тази представа обърка Роглер, но в същото време почувства, че тя е не просто някаква мисъл. Не за първи път, откакто бе дошъл тук, не само Франке, но и ходът на събитията бяха започнали постепенно да променят светоусещането му, усещаше това внезапно знание, което бе и повърхностно, но и някак много интензивно, така че можеше да се усъмни в него. Чувството го уплаши, но в същото време бе и опияняващо. Сякаш пред сетивата му се разкриваха съвършено нови, впечатляващи измерения и можеше да възприема неща и зависимости, за които преди не бе и подозирал.