— Знаех, че ще дойдеш — каза възрастният мъж.
Франке потръпна. За секунда изгуби непоклатимото си самообладание и в погледа му проблясна диво пламъче. В следващия миг се овладя, но не напълно. Явно вече не му се удаваше.
— Така ли? — каза той нервно. — Значи сте знаел повече от мен.
— Идваш късно — продължи аборигенът. — Може би твърде КЪСНО.
Франке нервно пристъпваше от крак на крак. Роглер разбираше колко неприятна му е ситуацията, но не бе сигурен дали не бе само заради това, че имаше свидетели.
— Не разбирам за какво говорите. Кой сте вие? И какво, по дяволите, правите тук?! Това не е панаир. Съзнавате ли, че вие и странните ви приятели парализирате цял един град?
— Мнозина вече загинаха — продължи старецът, сякаш не бе чул думите на Франке.
— Загинали? От какво… — той спря по средата на думата, отмести поглед от стария и потърси светлините, които все още трескаво проблясваха над водата. — Имате предвид самолетната катастрофа. Какво общо имате вие с това?
— Моментът наближава и кръгът се затваря. Времето ще се върне в началото. Боговете преброиха звездите и всички мисли на хората вече са помислени.
— А-ха — каза Франке.
— Срокът ни почти изтече — обади се индианецът. — Моментът на Тримата е близо. Готови ли сте?
Разговорът започва да става абсурден, помисли си Роглер. Франке от едната страна и двамата шамани от другата сякаш говореха за съвършено различни неща. Но защо изведнъж изпита чувството, че само разговаряха на друг език, в който думите звучаха познато, но имаха съвсем различно значение?
— Колко време ни остава? — попита Франке.
— Колкото е нужно — отговори аборигенът. — Нито по-малко, нито повече. Той изгледа безмълвно и с пронизващ поглед Франке, после се обърна и искаше да се върне на мястото си до огъня, но Франке го спря:
— Чакайте!
Аборигенът и другарят му наистина спряха и извърнаха погледи към него.
— Моля ви, почакайте! Аз…вече не разбирам какво става… Какво е това?
— Знаеш добре — настоя старецът. — Знаеш го от самото начало. Разреши си сам да видиш и ще разбереш. Но трябва да побързаш. Вратата се отвори от това, което ти направи.
— Вратата? Какво значи това?
— Започва се — каза аборигенът. — Гледайте!
Роглер никога не разбра съвсем дали беше случайно, или в този момент наистина станаха свидетели на действието на сили, които не можеха да проумеят с човешкото си съзнание. В момента, в който старецът изговори думите, небето над Аскона и над езерото се озари от тайнствена бледозелена светлина.
От тълпата се чуха ужасени викове и зад тях избухна паника, но Роглер почти не забелязваше нищо. Стоеше като вкаменен и гледаше със смесица от възхищение и боязън това, което ставаше над главите им.
Зелени трептящи светлини пробягваха по небето, преследвани от оранжеви пламъци и пулсиращи завеси от светеща мъгла, които образуваха странни контури и форми. Очертанията на върховете бяха обгърнати в син студен огън и тук-там между небето и земята искряха тънки нишки от чиста енергия, прилични на огромна паяжина, обхващаща постепенно цялата Земя. Дъждът бе престанал. Малкото облаци, останали на небето, искряха в многоцветни светлини, идващи вътре от тях.
— Фантастично! — прошепна Ангелика. — Това… това е най-красивото нещо, което съм виждала!
Някъде далече пред тях върху покрития със сняг склон на един връх се изля вълна от виолетова светлина. Последваха я сянка, после отново светлина, този път с неописуем цвят. Ангелика гледаше играта на светлини и сенки и очите и искряха. Въодушевлението и бе съвсем искрено.
Невероятната игра на природата изплаши Варщайн, макар че и той бе възхитен от естетическата и красота. Може би бе така, защото единствен знаеше какво значи всичко това. Каквото и да беше, бе започнало.
— Да продължаваме — думите му бяха отправени към Ломан, който като Ангелика от няколко минути насам седеше неподвижно и наблюдаваше бягащите по небето светлини. В първия момент реши, че журналистът не го е чул, но след малко той с видимо усилие се откъсна от картината пред себе си и се обърна към Варщайн. Въодушевлението му не бе толкова силно като при Ангелика. Чувствата му сякаш бяха някъде по средата между нейните и на Варщайн. В погледа му Варщайн прочете възхита, но и следа от уплаха.
— Какво е това? — попита той. — Нещо като… Северно сияние ли?
Едва ли, помисли си Варщайн. На глас каза:
— Не знам. Не съм виждал подобно нещо, но не ми харесва.
— Как, толкова е прекрасно! — възмути се Ангелика.
— Това не го прави по-малко опасно — отвърна Варщайн.
— Опасно? — изсмя се Ангелика. — Как може нещо толкова красиво да бъде опасно?