— Господи, колко е красиво! — каза Ангелика. — Елате! Погледнете само!
От безпокойството на Варщайн нямаше и следа. Чувстваше се свободен и изпълнен от нещо, за което досега не бе и подозирал, че съществува, макар че през цялото време то бе било в него. Без да се колебае, последва Ангелика в кълбото светлина.
Тя продължаваше да гледа вторачено в някаква имагинерна точка в центъра на светлината. Варщайн застана плътно зад нея и в следващия миг също видя нещо. В началото не можеше дори да каже какво е. В светлината плуваха сенки, размити очертания и неродени Неща, които се изплъзваха от човешкото му съзнание и не можеше да определи истинската им същност.
— Какво е това? — попита Ангелика. Вдигна ръка и миниатюрно оранжево червено слънчево кълбо се плъзна от светлината и започна да танцува около пръстите и. Ангелика се засмя. Опита се да го хване, но в последния момент то отскочи, сякаш играеше с нея.
— Идват от Другата страна… от Отвъдното, нали? От Другата страна на Вратата — каза тя.
Варщайн не знаеше. Може би беше така, а може би обяснението бе съвсем друго. Нямаше никакво значение. Знаеше само, че вече нямаше никаква причина да се бори срещу Него, ако То въобще съществуваше от Другата страна на Вратата. Усещаше непозната досега лекота и радост. Проблемите вече нямаха никакво значение. И той като Ангелика вдигна ръка и я протегна към светлинните точки, плуващи пред тях като ято искрящи риби в океан от светлина. Не очакваше да усети нещо, но почувства лек, приятен гъдел като много слаб електрически ток. Ангелика беше права — всичко това бе невероятно красиво. Твърде красиво, за да бъде опасно. Бяха обгърнати от безкраен, придобил видими измерения мир.
— Какво правите там, по дяволите?! — заплашителният глас на Ломан неприятно смути мислите му, но въпреки желанието си не можа да го игнорира съвсем. — Веднага идвайте!
— Не е опасно — каза Варщайн. — Елате!
— Така е — обади се и Ангелика. — Елате тук, прекрасно е!
— Вие сте луди! И двамата! Излизайте бързо оттам! Нямаме никакво време за детинщини!
Въпреки това обаче се поколеба само още малко, преди да пристъпи и той в светлината. Тънки сини светкавици оградиха тялото му и Варщайн видя как косата му с пукане се изправи. Върху лицето му се изписа изненада.
— Какво е това?
— Нищо — отговори Варщайн. — Нищо, от което да ви е страх.
Той протегна ръка към танцуващото ято светлини и отново изпита лекия гъдел, който сега се разпростря по цялата му ръка и внезапно избухна като силна болка в рамото. Варщайн отскочи с вик назад и се хвана за ръката.
— Какво ти е? — попита Ангелика.
Той бе твърде шокиран, за да отговори. Болката не бе най-лошото. Бе силна, но кратка. Не трябваше да изпита болка, не и в тази Вселена от мир, откъдето идваше светлината.
Предпазливо отново протегна ръка към танцуващата светлина. Този път болката дойде светкавично. Не бе толкова силна като първия път, може би, защото я очакваше. Въпреки това изпита дълбок ужас.
— Да, може би сте прав — обърна се той към Ломан, но без да откъсва поглед от центъра на пулсиращата светлина. — Трябва да тръгваме.
И той докосна Ангелика по рамото, за да и напомни, че трябва да тръгват.
Светлината се промени. Не стана нито по-интензивна, нито пък нещо в цвета и се промени, но вече не бе така нежна и закриляща, а студена и някак обезпокояваща.
— Веднага се махайте оттук! Бързо! — Гласът на Ломан звучеше много изнервено, но Варщайн вече не можеше да бъде заразен от неговата нервност. Отстъпи крачка назад и лекичко дръпна Ангелика, но тя се възпротиви.
— Не! Още не искам да тръгвам!
Светлината примига. Цветът се промени от нежно зелено в студено синьо. Пулсиращата сърцевина се превърна в зееща пукнатина, от която вместо светещи звезди извираха безформени сенки с ужасяващи цветове и страховити движения. Всичко вече бе друго. Светлината се бе превърнала в сенки, мирът — в страх. Изведнъж светлината вече не го изпълваше с покой, а със страх. С вик на ужас пусна Ангелика и с олюляващи се крачки тръгна назад.
Една от малките звезди го последва. Когато го докосна бе пареща и при допира от якето му изхвръкнаха искри. Малко след това се разнесе лютив дим и той изпита парлива болка, толкова силна като че ли бе докоснал нажежено желязо.