Ангелика също изкрещя и хукна. Там, където досега около тях имаше светлина, се бе настанил мрак. Вратата към Рая се бе превърнала в зееща рана, от която изпълзяваха безформени ужасни Неща, чудовища, чиито тела Варщайн не можеше да различи, не искаше да различи, за да не изгуби разсъдъка си.
Върху него се спускаха все повече светещи кълба. Ослепял от болка и страх, успя да стигне до колата. Около нея също танцуваха множество светлини, оставяха следи от изгорено върху метала и почерняха стъклата. От гумите се носеше смрадлив пушек.
Той отчаяно дръпна вратата и влезе вътре. Няколко искри влязоха заедно с него, прегориха на няколко места арматурното табло и подпалиха седалките. Той загаси огъня с голи ръце, включи двигателя и потегли.
Не виждаше почти нищо пред себе си. Светлината бе станала толкова ярка, че очите му сълзяха. Върху калния път едвам можеше да управлява колата. Воланът толкова силно подскачаше под ръцете му, че му бе необходима всичката му сила, за да го държи.
Сред хаоса встрани от колата изникна сянка. Варщайн натисна рязко спирачката и за малко не се заби във волана. Предната врата се отвори и Ангелика се вмъкна с последни сили. При вида и Варщайн се изплаши. Косата и дрехите и висяха в безпорядък, върху едната и буза се издуваше голям мехур от изгорено. По лицето и бе изписан дълбок ужас. Дясната и ръка бе сериозно наранена, защото не я движеше, а я държеше плътно прилепена до тялото. Той посегна да и помогне, но тя тръсна отривисто глава:
— Ломан…Някъде там е…Вдясно!
Варщайн натисна педала на газта. Гумите потънаха в меката кал и колата силно се разклати настрани, без да помръдне от място. В следващия миг обаче потегли в обратната посока — право към центъра на светлината. Варщайн отчаяно въртеше волана, натискаше ту съединителя, ту спирачката и газта и твърде късно забеляза движението от другата страна на автомобила.
Нещо се блъсна с глух удар в колата и му се стори, че чу вик. Една сянка отхвръкна и падна на земята. Беше сигурен, че е блъснал Ломан.
Но се лъжеше. Още докато с ужас се взираше навън и се опитваше да определи мястото, където бе паднала сянката, вратата до Ангелика се отвори и Ломан се вмъкна вътре.
— Тръгвай! — изкрещя той. — Карай, бързо!
Той почти се задъхваше, а видът му бе още по-плачевен от този на Ангелика. Целият бе в кал и осеян с малки кървящи рани.
Варщайн не го погледна. Ломан бе оставил вратата отворена и зад него имаше… имаше нещо. Варщайн не можеше да определи какво точно беше, нито в момента, нито по-късно, когато си спомняше за това. Бе Нещо, ужасна креатура, припълзяла от измеренията на Безумието в едно разпадащо се Настояще. Отвратителното Нещо без тяло и очертания се приближаваше към колата, за да ги убие само с присъствието си. Варщайн натисна педала на газта до долу и този път колата потегли.
15.
За Роглер беше някакво малко чудо, че досега паниката не бе взела жертви. Странното явление не бе продължило дълго. Макар че докато траеше, му се стори, че крайбрежната улица се бе превърнала в ад от писъците, шума, препъващи се и падащи хора и борещи се тела, в действителност изминаха само няколко минути, докато хората разберат, че светлините в небето не ги заплашват. Но тези няколко минути бяха наистина кошмарни.
В последните мигове той дори не разбра какво точно става. Човешката маса го бе притиснала до стената и накрая се озова на земята. Когато успя по някакъв начин да се поизправи и да се огледа наоколо, най-лошото вече бе минало. Улицата все още бе пълна с хора и Роглер с ужас установи, че много от тях се търкаляха по земята, свити от болка. Повечето обаче се бяха разпръснали. Останалите се грижеха за ранените или просто стояха наоколо и се взираха в небето.
Над купола на върха се гонеха красиви цветове, сенки, облаци светлина и блестящи кълба чиста енергия и изчезваха също толкова бързо, колкото бързо се появяваха. Гледката не можеше да бъде описана с думи, бе невероятно красива и в същото време страховита. При съзерцаването и Роглер се изпълваше от дълбок, всеобхватен мир и безкраен страх. Сякаш в това, което ставаше над главите им, бяха събрани всички възможни усещания, готови да дадат на всекиго онова, от което има нужда.
С много усилия успя да откъсне поглед и да разгледа какво става около него.
Картината на улицата не се беше променила, също и тази от другата страна на стената. Мъжете там продължаваха да стоят и седят неподвижно един до друг или вършеха това, за което бяха дошли. За тях това, което ставаше по небето, сякаш не съществуваше.