Роглер се огледа за Франке и го откри при колата. Бе приведен наполовина вътре и говореше по телефона, ръкомахайки силно. Роглер не можеше да види лицето му, защото бе с гръб, но стойката на тялото му издаваше напрежение. След кратко колебание отиде до него. За негова изненада Франке го поздрави с лека усмивка и продължи да говори още две-три минути. Накрая окачи слушалката и се обърна към него.
— Е, какво мислите за това горе?
Роглер погледна към небето.
— Въпросът според мен трябва да гласи: Какво мислите вие! Опита се да се засмее, но смехът му прозвуча нервно — като признание за слабост, която до този момент сам не съзнаваше.
— За това ли? Не знам. — Франке вдигна рамене.
— Като учен напоследък твърде често произнасяте тази фраза. — Думите на Роглер прозвучаха малко като упрек и в известен смисъл бяха точно това. След събитията от деня понасяше Франке по-зле от всякога, но това не променяше факта, че той бе учен, човек от гилдията на онези, които всичко знаеха и всичко можеха. Франке се засмя.
— И ще го чувате все по-често, страхувам се. Знаете ли по какво се различаваме ние, учените, от останалите хора? По това, че не знаем нищо за много повече неща, отколкото обикновените хора. — Той погледна с присвити очи към наклякалите фигури отсреща. — Иска ми се само да знам какво, по дяволите, правят онези там?
Роглер го погледна объркано. Не бе минал и един час, откакто Франке му обясни, че идва краят на света, а сега си блъскаше главата над глупостите на няколко луди. Някой го докосна по рамото. Беше младият полицай, с когото, преди бе говорил. Изглеждаше още по-смутен и имаше рани по себе си, макар и леки.
— Да?
— Имаме нужда от помощта ви, господин капитан. Има доста ранени.
— Извикайте линейка — отговори остро Роглер. — Дори не една, а няколко.
— Опитах вече, но радиостанциите ни не работят.
Роглер преглътна острата забележка, която му бе на езика. Не можеше да промени нищо, но младият полицай явно имаше нужда не от помощ, а от някой, с когото да поговори.
— Можете да ползвате телефона в колата ми — каза Франке, преди Роглер да е отговорил. — Все още работи. Е, не много добре, но върши работа.
Докато полицаят телефонираше, двамата се отдалечиха на няколко крачки от колата. Франке неволни сниши глас, макар че около тях нямаше никой, който можеше да чуе разговора им, а камо ли пък да разбере нещо от него.
— Трябва да се върнем в Порера. Горе е настанал някакъв ужас. Всички компютри и почти всички свръзки са вън от строя.
Роглер имаше чувството, че това е само по-малката част от лошите вести, които му бе подготвил Франке. Вече го познаваше достатъчно добре, затова си спести въпроса. Вместо това поклати глава.
— Невъзможно е да напусна града. А и едва ли бих ви бил от полза, по-скоро ще ви преча.
— Страхувам се, че ще трябва да съм настоятелен — каза Франке.
— Но нали сам виждате какво е положението тук! — избухна Роглер. — И сигурно в целия град е така! Ранените сигурно са сто.
Франке го прекъсна с отривист жест.
— Мислех, че сте разбрал, Роглер.
— Какво да съм разбрал?
— Че вече никъде не можете да отидете без мен. Наистина ли мислите, че ще ви оставя да се разхождате нагоре-надолу с това, което вече знаете?! Не може да сте толкова наивен.
Роглер стоеше като втрещен.
— Момент, момент… Да не искате да ми кажете, че съм ваш пленник?
— Не ставайте глупав! — въздъхна Франке. — Макар че в известен смисъл имате право. Но от днес сте посветен във важна тайна, независимо дали това ви харесва или не. И затова не сте напълно господар на себе си.
— За това никога не е и ставало дума! — възмути се Роглер.
— Е, сега вече сте наясно. И освен това…, ако ще ви утеши — имам нужда от помощта ви.
— От моята помощ?
— За Бога, нужна ми е и най-малката подкрепа, която мога да получа! Трябва да намерим Варщайн и вие ще се заемете с това.
— Защо е толкова важен този човек? — попита Роглер.
Но не получи веднага отговор, Франке гледа известно време в празното пространство край него и преди да заговори, Роглер изведнъж проумя, че и ученият бе толкова безпомощен и объркан като него.
— Не знам — призна той. — По дяволите, предавам се, вече нищо не разбирам!
— Този Варщайн сигурно знае нещо — каза Роглер и посочи езерото, града и небето над тях — …за това, нали?
Франке се усмихна.
— Виждате ли? Ето, затова казах, че имам нужда от помощта ви. Бъдете разумен.
Роглер изобщо не бе сигурен дали иска да бъде разумен. Бе разгневен и гневът му не бе отправен само към Франке, а и към самия него. Разбира се, Франке беше прав — можеше да се сети, че след посещението в Порера не може просто да подхване следващата си задача и да се държи сякаш е ходил да разгледа аерогара или печатница.