— Какво е това? — попита объркано Ангелика.
Варщайн вдигна рамене, но Ломан остана със зяпнала от изненада уста и цигарата падна от устата му.
— Не, не може да бъде!
— Какво не може да бъде? — попита Ангелика.
— Това… това е корейски! Абсолютно сигурен съм!
— Говорите ли езика? — попита Ангелика.
— Не. Но съм бил два пъти в Сеул и достатъчно съм слушал, за да мога да го различа. — Той се наведе и вдигна цигарата си от пода.
— Може ли някой да ми обясни как така в Швейцария изведнъж можем да приемаме корейски предавател?
— Сигурно радиото е много специално — отвърна нервно Варщайн. Никой обаче не се засмя на плитката шега и след малко той добави: — Сигурно се дължи на този странен феномен.
— Корея се намира в другия край на света — припомни Ломан.
Варщайн вдигна рамене:
— Радиовълните понякога се държат много странно… Особено при необичайни атмосферни условия. Това поне звучеше по-убедително от шегата преди малко, но Ломан не реагира. Пресегна се отново към копчето и зашари по скалата. Гласът от другия край на света заглъхна в шумове.
— Да видим… Може пък сега да хвана Радио Ереван.
Фаровете осветиха нещо на пътя пред тях. Варщайн превключи на първа, но после видя, че нещото бе отскубнал се храст. Сухите клони изпращяха като стъкло под гумите. Пътят стана чувствително по-добър. Вече не бе покрит с коварния нанос, а с груб чакъл, в който гумите намериха добра опора. Видимостта също не бе така лоша като допреди малко. Варщайн шумно пое дъх и увеличи скоростта.
Ломан отново бе намерил станция, този път явно не от другото полукълбо. Звукът не беше много добър и долавяха само откъслечни фрази, но дикторът без съмнение говореше немски.
— Опитайте се да го настроите по-добре — помоли Ангелика.
— А какво мислите, че се мъча да направя? — попита раздразнено Ломан. — Проклета кутия! Хайде, говори по-разбрано!
„…в момента от нашия кореспондент в Милано“ — каза радиото. „Сега включваме програма от студиото, за да научим нови подробности за странните феномени, които се наблюдават от половин час в небето над Тесин и части на Северна Италия.“
— А-ха! — ухили се Ломан. — Проработи! Нали ви казах, че съм гений в импровизациите.
— Тихо! — прекъсна го Ангелика. Тя се пресегна през него и увеличи звука. — Слушайте!
„Междувременно спешно съобщение — каза говорителят. — Търси се господин Франк Варщайн, в момента на път в Северен Тесин с бял автомобил Форд.“
— Какво-о?! — Ломан подскочи. — Но това…
— Тихо! — прекъсна го остро Варщайн. Натисна силно спирачката и колата подскочи и спря.
„Умолява се господин Варщайн спешно да се свърже с господин доктор Франке. Неговият телефонен номер е закодиран под номер едно в запаметяващото устройство на телефона в автомобила.“
— Прекрасно — прошепна Варщайн. — А сега да ни каже поне как да включим проклетото нещо!
„В случай, че апаратът е повреден — продължи говорителят, — ето още веднъж кодовият номер: седем, три четири…“
Краят на изречението заглъхна в силен пукот. Варщайн гневно вдигна поглед, но ръцете на Ломан бяха далеч от радиото.
— Невинен съм! — увери го той. — Честна дума! Не бях аз!
— Да, да. Съжалението е ясно изписано върху лицето ви! — каза ядосано Варщайн.
— Има ли значение? — Ломан полагаше големи усилия да изиграе ролята на обиден. — Не съм пипал радиото. Но, моля, ето, ще се опитам да го намеря отново.
Варщайн гневно стисна устни. Ломан, разбира се, не беше виновен. Но бе бесен от яд и той се явяваше чудесна цел, върху която да излее лошото си настроение. Грабна телефона, повъртя го малко в ръце и го върна на мястото му.
— Дали не е нов номер? — попита Ангелика.
— Със сигурност е — увери я Ломан.
Варщайн не му обърна внимание.
— От Франке? — Той поклати убедително глава. — Едва ли. Мисля, че постепенно започва да разбира какво става. Проклятие! Без номера нямаме никакъв шанс да се свържем.
— Ако наистина е сериозно, ще повторят съобщението — каза Ангелика. — Но още не му вярвам.
— Е, в такъв случай сме двама — обади се Ломан.
Варщайн сърдито го погледна и той побърза да потърси нова станция. Намери една, която в момента излъчваше музика, но звукът бе много чист. Лале Андерсен пееше легендарната „Лили Марлен“.
— Да продължавам ли да търся?
— Недейте — каза Варщайн. — Сигурно скоро ще кажат новини.
— Сигурно всички станции говорят за светлините — предположи Ангелика. — Може да разберем нещо повече.
Варщайн забарабани нервно по арматурното табло. Съобщението го бе развълнувало повече, отколкото му се искаше да признае. Щом Франке така явно го издирваше, сигурно вече е доста отчаян. Каквото и да ставаше от другата страна на Гридоне, бе много по-страшно от няколкото светлини в небето.